Тези думи бяха се впили в ума му. Срещу всяка Стела има Друим, срещу всеки Лийт — Хал.
Чудя се как би отвърнал Хал на това? Лийт не искаше да знае, не искаше да слуша чужди поучения. Не искам да бъда променян. Искам да бъда оценен правилно, дори и да остана точно какъвто съм.
С настъпването на лятото цвят замени цъфтежа, както цъфтежът бе заменил калта. Компанията остави Лейврок и Трейка зад гърба си, започвайки бавното изкачване на Ремпарерските планини, границата между западна и централна Фалта. Западният път преля от павиран друм до тясна пътечка, а ордите живеещи край и по него бяха заменени от шепа дръзки люде, борещи се за хляба си с неплодотворните почви из височините. Тук в отминали времена феодали бяха царували над мънички царства, най-голямото от които оставаше в границите на погледа. Бандити бяха превърнали тези гранични земи в руина. Вятърът царствено се разхождаше из изоставени зали, из които надничаха бръшлян и коренаци, бавно разчупвайки каменните плочки, дордето нявга гордо издигалите се замъци сега обрастваха с надгробна трева. Засега нямаше и следа от прословутите рампартски обирджии, които вероятно диреха по-богата плячка по на север.
Докато Кърр правеше последните крачки от изкачването, той се замисли, че само преди няколко месеца това усилие щеше да го остави без дъх. Усещаше как годините се отърсват от него, макар че носените от него отговорности със сигурност щяха да го притиснат, без значение от формата му.
Ала нищо не може да тежи на сърцето, станало свидетел на такава красота, помисли си, когато пътят започна да слиза надолу. Почти директно под тях, на дъното на виещия се път, Инверел се гушеше сред тревисти хълмове. Долина от гори и поля се простираше от дясната им страна чак до морето. Чистият въздух придаваше такава острота на погледа, че Кърр почти можеше да види фермерите из полетата, хората по улиците, излизащия от комините дим. И макар да знаеше, че това бе свойство на планинския въздух, струваше му се, че само да се протегне и би могъл да вземе някоя от къщичките между двата си пръста.
От лявата им страна се разкриваше друг тип красота, отчасти примесена със страх. Там се издигаха Рампартските планини, Укрепленията на Фалта, наричани още Ману Ирион, Човекоядците. По-внушителни от Челюстните планини далече на запад, отстъпващи единствено на Алдраската верига край брудуонската граница. От много време Човекоядците криеха опасности за непредпазливите. Две хиляди години след заселването на Първородните, все още само два пътя прекосяваха въпросните планини: Западният и проходът Бели зъб — последният отвратителен. Между тях се издигаше Небосводната верига, лабиринт от скали и лед, който не можеше да бъде прекосен. Утринното слънце огряваше връх подир връх — могъща армия, крачеща в далечината, напомнила на Кърр за далеч по-смъртоносната войска, която може би вече се събираше пред фалтанските порти. В авангарда на беловърхата армия стоеше Друмската планина, Друим Корри, както я наричаха планинджиите, надвиснала над малкия градец, както Рушителят скоро можеше да надвисне над всяко селище във Фалта. Придружаван от тези мрачни мисли, фермерът бързо поведе останалите надолу, защото от югозапад задуха леден вятър.
Компанията отседна в сносна странноприемница, сварвайки да окупира последните свободни легла. Както винаги се опитаха да не се впускат в приказки, отбягвайки неизбежните въпроси. Нямаше как да скрият факта, че водеха пленник със себе си, а на вгледалите се по-отблизо ставаше ясно, че мъжът бе от друга раса. Версията, която даваха на всеки, достатъчно дързък да запита (а във всеки град все се намираше по един), бе, че в Инструър имало награда за този крадец и че го отвеждали там, за да бъде осъден.
Във всеки град Кърр разпитваше хората, не направи изключение и сега. Други пътници от запад минавали ли са оттук? Русокос младеж на около петнадесет, макар да изглеждал поне две години по-млад, и висок мъж с тъмна коса, на около четиридесет, някой виждал ли ги е? За пълно продължение на традицията и тази вечер никой не беше. Не, нямало такива пътници. При многобройните преимущества на морския транспорт вече малцина поемаха по Западния път. Единствените пътници бяха местните и дръзки трейканци, осмелили се да се отправят към Деювър. Кърр въздъхна и се зачуди, дали не е трябвало да послушат съвета на Фарр и да се качат на кораб в Давана, на седмица път южно от Лейврок край устието на река Лавера. Вече щяхме да сме в Инструър — или най-късно до края на седмицата. Ала така щяхме да пропуснем Лийт и Манум. Ако са още живи…