Загърбили Палудиския път, Лийт и Фемандерак започнаха да се движат много по-бързо. Краката на Лийт бяха покрити с мазоли, прасците го боляха. Спътникът му крачеше неуморно с поглъщаща милите походка; не бе трудно да си представи, че този мъж наистина е обикалял света. Опитът му се оказа безценен. Без пари в чужда земя, не можеха да си позволят да се качат на някой от чакащите на лаванските пристани кораби. Не можеха и да отседнат в странноприемниците, ала Фемандерак умееше да им осигури нощувка върху меката слама в някоя плевня, а понякога дори и връз матрак. Във всеки случай не им липсваше храна. Стройният философ се бе научил да живее от подаяния, често свирейки на арфата си.
Крайбрежният път ги отведе през Тарадейлските равнини, наричани още Ринн на Торридон, и нагоре към гориста долина до малък градец, свит сред стръмни планини. Странноприемницата бе пълна — за пръв път от месеци, казаха им — ала нощта бе топла след цял ден крачене сред ледни вихри, така че двамата се подслониха под един плет на около миля от портите на града.
— Още колко? — запита Лийт, когато се приготвяха за път в розовата зора на мъгливото утро. — Наистина се нуждая от почивка. Забравих какво е да стоиш на едно място.
— Вече сме по-близо до Инструър, отколкото до Инч Чантър. След около две седмици ще прекосим Дългия мост и ще се озовем в безопасност зад яките крепостни стени. Там ще си отпочинеш.
Лийт не отвърна, ала Фемандерак вече бе пуснал в употреба дългите си крака. Поклащайки глава, младежът се протегна и се втурна да догони спътника си.
Деювър бе ниска, гъстонаселена земя. Малка част от тукашната флора бе позната на Лийт. Изглеждаше сякаш за природата не бе останало нищо, хората се бяха втурнали да оползотворят всеки инч земя. Жителите бяха по-богати и обработваха собствени земи, за разлика от Трейка, където по-голямата част от земята бе собственост на неколцина лордове. Наместо късчетата земя из височините на Рампартските планини или разкъсаните от гори и планини ниви, както в земята на Лийт, тук орните земи доминираха. Градовете бяха по-големи и се срещаха по-често, ала хората биваха по-заети и не тъй дружелюбни, така че Фемандерак не успя да събере много милостиня от тях.
— Защото са богати — изръмжа той. — Колкото повече имат, толкова повече го пазят.
— Ако пътувах сам, отдавна да бях умрял от глад — Лийт потри стомаха си. Гладът с нищо не допринасяше за разведряване на лошото му настроение, предизвикано от седмиците бродене.
Фемандерак се изсмя:
— Щяха да ти дадат да работиш в замяна на храната. Естествено, щеше да ти отнеме шест месеца да стигнеш до Инструър.
— Тук не ми харесва.
За Лийт хората в Деювър изглеждаха по-затворени от тези на север. Изгубиха сравнението със собствените му съселяни, дори и с фенните, а за сравнение с фодрамите изобщо не можеше и да става дума. Говореха на общия език само в крайна нужда и бяха в най-добрия случай безразлични към пътниците.
— Тогава остави говоренето на мен, макар да не е сигурно какъв успех ще имам. Не минах оттук, когато се отправях на запад, вместо това решавайки да поема по северните пътища през Асгоуан и Хаурн, влизайки в Трейка през Бели зъб.
— Надявам се Инструър да не изглежда така.
— Не е — отвърна тайнствено Фемандерак. — Много по-различно е.
Накрая, в последната седмица на юни, сред неизпитвани досега от Лийт жега и влажност, достигнаха до нещо, което на пръв поглед изглеждаше да е езеро, върху което имаше мост, изчезнал в далечината.
— Алениус — оповести философът. — Още час и пристигаме.
— Това е река? — невярващо запита Лийт. — Със сигурност няма толкова вода във всички планини на света!
— Наистина е река, всъщност дори реката. При пълноводие се простира на много мили, покафеняла от довлечената тиня; така поне ми казаха местните, когато бях тук миналата година. Забеляза ли как Западният път се вие по върха на източния бряг? Така остава непокрит при преливанията — освен при най-големите. Това е било построено, очевидно, след брудуонската инвазия, когато войските на северна Фалта били отрязани от Инструър от наводнение.
Говорейки, Фемандерак бе стъпил на моста, ала плешивец затвори дървена порта под носа му.
— Никой не може да прекоси Дългия мост без пропуск — изръмжа той.
— Чий пропуск? — запита обърканият философ.