— Разбирам. Ала какво ни пречи просто да ги изтласкаме? Край стените ви има най-много две дузини уайдузи. В града трябва да има повече от стотина здрави мъже.
— Които несъмнено желаят да останат такива.
— Искате да ми кажете, че трябва да се предам на тези убийци? — Манум разпалено огледа насъбралите се в пищната стая, ала всички отбягнаха погледа му. — Значи просто излизам и се нанизвам на остриетата им?
Един от присъстващите прочисти гърло, никой не отговори.
Манум усети надигащия се гняв.
— Пък може и да го направим събитие! Може да се съберете по стените и да гледате, а аз ще се провиквам, за да знаете как се чувствам, докато ме разсичат. Или може би това ще допълни мита за храбрия странник, жертвал се за благото на града?
Мислех си, че животът по тези места, тъй близо до Клоувънхил, изисква известен кураж, ала явно съм се лъгал. Поне ми дайте меч, за да мога да умра достойно. Нека смъртта ми тежи на съвестта ви!
При тези думи той грабна широк меч в богато инкрустирана ножница от стената и закрачи към изхода.
— Не този меч! — разнесе се жален вик зад гърба му. — Това е мечът на Джетарт, великият трейкански воин. Ценна реликва е, струва повече от целия Инч Чантър!
— Значи ще ми послужи — изръмжа Манум и докато смаяните старейшини зяпаха, измъкна острието и го размаха край себе си. — Тук няма достойни дори да го държат окачен на стените си. Или може би някой иска да си го вземе обратно?
Никой не помръдна.
— Така си и мислех. Молете се за успеха ми — или се пригответе ценната ви реликва да полети в пропастта под Адунлок!
Затръшна вратата зад гърба си, ала гневът му вече отстъпваше на благоразумието. Смъртта му щеше да бъде героична, ала тайните на Рушителя щяха да останат неразкрити. Втурна се към главната улица, разбутвайки любопитните зяпачи.
Нещо го дръпна за ръкава и Манум понечи да го тласне, когато видя, че това е малко момченце.
— Какво искаш? — сопна се той.
— Извинете, господине — заекна хлапето, — дядо ми иска да поговори с вас.
— Той не можеше ли да дойде? Защо праща хлапе? Какво му има на този град?
— Елате, ако обичате — възпитано рече хлапето и отново го дръпна за ръкава.
Детето го поведе по лабиринт от тесни улички, отвел ги пред кафява дървена врата. Момчето потропа и след миг възрастен мъж отвори и ги подкани да влязат.
— Това е дядо — прошепна хлапето. — Спасили сте дъщеря му от уайдузите.
Старецът го отведе в малка всекидневна и го покани да седне. Бих могъл да мина без това, помисли си Манум. Имам нужда от време да обмисля нещата.
— Предполагам сега не е най-подходящият момент — изхъхри събеседникът му. — По-скоро би предпочел да останеш насаме със себе си. Чувам, че нещата не са се развили добре на срещата със старейшините.
— Изглежда знаеш доста неща — отвърна с вдигнати вежди Манум.
— Зная, че обмисляш прибързани действия. Ти спаси дъщеря ми, зарадва сърцето ми на старини. В замяна аз ще ти дам информация, която може да спаси живота и мисията ти.
— Какво знаеш за мисията ми? — Търговецът не можеше да повярва.
— Жизненоважно е да избягаш, преди уайдузите да изгубят търпение. В ръцете им са фермерите извън града и могат да предложат на старейшините размяна. Между двете порти има малка вратичка в стената, невидима отвън, през която би могъл да избягаш след спускането на нощта. Ще имаш по-голям шанс дори и от този, който острието на Джетарт би могло да ти даде.
Манум се взря с благодарност в ясните му очи.
— Как е дъщеря ти? — меко запита той.
Старецът въздъхна:
— Добре е. Семейството й се радва, че отново е сред нас, ала тя вече не е същата. Видяла е твърде много. Видяла е приятелите си да политат в пропастта и е живяла в ужас, че и тя ще сподели съдбата им.
— Всички трейканци проявиха смелост по време на бягството ни.
— За разлика от старейшините? — рече старецът, отново отгатвайки мислите на Манум с поразяваща точност. — Някога Инч Чантър беше гранично селце, пълно с ловци и воини, по всяко време готови да премерят сили с уайдузите. Ала границата бе преместена на запад и хората ни се изнежиха. Сега искат просто да бъдат оставени на спокойствие.