Лийт прочисти гърло, сетне извика ритуалните слова:
— Зима чезне, нова година иде!
За момент бе тихо, сетне платнището изригна, обитателите на Долината ликуваха и ръкопляскаха одобрително.
Лийт бе зашеметен, докато двамата със Стела се намериха заобиколени със селяни. Дори Ланка бе аплодиран, когато се изправи на крака, печално потърквайки одраните си лакти. Лийт дочу гръмливия глас на хауфута:
— Ако не бях се уверил лично, че тези тримата са били разделени, щях да се закълна, че са уредили цялата работа.
— Отклоняваше се от историята, момче — изхриптя познат глас до него. Напук на резките си думи, дори Кърр изглеждаше доволен. Всеки изразяваше одобрението си.
Лийт и Стела свалиха маските и се вгледаха един в друг. В погледа й имаше оттенък на смях, сякаш бе знаела какво се бе опитвал да направи и го смяташе за глупаво. И двамата знаеха, че тя бе тази, която бе го спасила от посрамване и бе заслужила хвалебствията на тълпата. Костваше му усилие да овладее гласа си.
— Благодаря ти — каза той. Това бяха първите казани от него към нея думи от деня преди месеци, когато я бе поканил да се разходят край езерото. Тя кимна и се извърна. Погледът, който му хвърли, можеше да означава всичко.
Младежът бавно отиде до ъгъла, където седяха близките му. При тях имаше и трета фигура, обвита в наметало с вдигната качулка, потънала в дълбок разговор с майка му. Раменете трябваше да му подскажат, но не го сториха. Той се приближи, очаквайки още от комплиментите, които му бяха завъртели главата, но вместо това Индретт му направи знак да седне при тях в тъмния ъгъл на огромната шатра; и друг, с който го призова към мълчание, когато понечи да заговори.
Фигурата в плаща се обърна към него и за миг свали качулката си. За момент Лийт можеше да мисли единствено за фигурка от брезова кора, сетне нададе приглушен вик.
Баща му.
Глава 3
Фалта и Брудуо
— Нито дума! — просъска майка му. — Ела, отиваме си у дома. Ще чуеш всичко по пътя.
Измъкнаха се от палатката през странична цепка и се намериха сред лек снежец.
— Палтото ми остана вътре — възкликна Лийт.
— Ще го вземеш утре — каза майка му. — Сега трябва да се приберем.
Качулатата фигура вървеше до Лийт, поставила ръка на рамото му.
— Как се справяше, синко?
— Всичко е наред — отговорът не означаваше нищо, не се бе чувствал добре, но какво друго можеше да каже? Как да обясни на баща си чувства, с който самият Лийт не беше наясно?
Бавно вървяха надолу по могилата и откриха пъртината към главния път. Манум пренебрегна пътеката и ги поведе по пряк път през полетата.
— Не може да използваме пътищата. Не мога да си позволя да бъда видян от други прибиращи се — прошепна той. — Трябва да побързаме.
— Защо да не може да бъдеш видян? Защо трябваше да напускаме шатрата? — запита Лийт, объркан.
— Не искам никой да узнае, че съм се върнал. Вкъщи ще обясня — изпълнен с напрежение, гласът му никога не бе звучал толкова уморено.
Снегът вече валеше малко по-силно. Ароматът му се носеше из въздуха, свежа миризма, не асоциираната с обилен снеговалеж влажнота. Хладната луна стоеше ниско на хоризонта пред тях, пълнотата й прикривана от преминаващи облаци. Слабо отразеният отблясък на снега предоставяше достатъчно светлина, за да може малката група да открива пътя си през полята и ниските каменни огради на селото.
Манум изръмжа, докато се прехвърляше през последната ограда.
— Ти си ранен! — проплака Индретт.
— Ммм. Преди няколко дни. Нищо, което малко почивка не може да излекува. Не че се очертава такава. — Той потри десния си крак зад коляното. — Студът не му се отразява добре. Не осъзнаваш колко е студено тук, докато не напуснеш.
— Тогава ми напомни да попътувам някой ден — отвърна Индретт.
— Почти стигнахме — нежно каза Хал.
Седяха край слабия огън и за известно време се вглеждаха един в друг. Лийт изследваше очертаното, угрижено лице на баща си в проблясващата светлина на пламъците; лицето, липсващо от брезовата фигурка.
Накрая Хал наруши тишината.
— Ще ми позволиш ли да погледна крака ти?
— По-късно — бе отговорът.
— Какво му се случи? — запита Лийт.