Думите се отронваха дори още по-бавно, колебливо, сякаш Търговецът диреше сила да продължи пред лицето на спомените.
— Всички килии гледаха към брудуонска стая за мъчения. Дано Най-възвишеният ви запази нивга да не виждате такава. Ден и нощ бяхме принудени да гледаме как отвеждат мъже и жени от килиите им и ги разпитват. Стражи в червени роби задаваха същите въпроси отново и отново, понякога записвайки отговорите, но през повечето време дори не си правеха труда да слушат, дори и когато биваха умолявани. Инквизиторите се състезаваха един с друг. Най-силният писък. Най-дългият — тези тъмничари не бяха хора. Те… те имаха кучета, обучени да… да… о, Най-възвишени, видях го. Видях го! Чувствах се тъй засрамен, сякаш аз бях един от стражите, сякаш аз дърпах лоста, пусках псетата и ги насърчавах. Сякаш аз бях отговорен.
Лицето на Манум изглеждаше изпито и дребно в светлината на огъня и точно когато Лийт възнамеряваше да иде при баща си, за да му предложи утеха, Хал протегна здравата си ръка и я отпусна върху треперещите рамене на Търговеца. Лийт остана на мястото си.
— Най-накрая вратата ми се отвори и бях отведен покрай нетърпеливите кучета и разпънатите фигури, и нажежените въглища, нагоре по виещо се стълбище и оставен на студения каменен под в неосветена стая.
В стаята имаше глас, който ми задаваше разни въпроси. Силата му ме притисна към пода и разтвори ума ми като обелена от фиданка кора. Той… искаше да знае неща. Не си спомням всичко. Имаше власт и авторитет зад този глас, огромна злост, но също и огромна умора. Въпросите приличаха на разсичащи ума ми ножове, разпарящи спомените ми, издялвайки до сърцевината ми, търсейки съществуването на непритежавана от мен тайна. Беше агония. Не можех да се съпротивлявам. Дори не можех да формулирам желанието за съпротива. Чувствах единствено болка и знаех, че болката щеше да бъде единственото ми бъдеще.
Гласът знаеше всичко за мисията ми. Знаеше името на краля и страната ми. Подигравателно ми съобщи, че непобедима армия се подготвя да заличи Фалта от лицето на света. Разкри пред мен обширен план, такъв, в който отсъстваха пропуски. В този план мощта на черната магия и силата на хората бяха украсени с измяна и предателство. Име след име произнасяше той, имена на мъже и жени на могъщи постове, готови да предадат Фалта в брудуонски ръце. Въздухът бе напоен със смях, със злорадство. Бе ми предложено място в този план — ако дадях кръвна клетва да търся „Десницата“. Гласът винаги се връщаше към това. Какво съм знаел за Десницата? Отново и отново разпитваше, като че можех да скрия нещо от него. Накрая се отказа, отвратен. Моментът, в който ме освободи, бе най-сладкият миг в живота ми.
Бях изведен от стаята и отведен обратно в стаята за мъчения. Тогава… не си спомням. Не си спомням. Чернота, болка, заплахи, подигравки — после дойдох на себе си в друга стая, където надвесен над мен мъж се грижеше за раните ми.
Тук Манум прекъсна разказа си, отметна плаща и разкопча туниката си. Извърна се и семейството му можа да види куп гневни белези по гърба му. Индретт извика, а Хал проплака тихо. Умът на Лийт бе застинал като в стазис и той не можа да реагира.
Търговецът придърпа обратно наметката си.
— Белезите все още ме наболяват; не мога да спя по гръб. Извадих късмет, защото избягах преди запознанството си с много от инструментите, които бяха подготвили за мен.
Случайно, брудуонски Търговец, с когото се бях сприятелил по-рано по време на пътуването си, бе имал работа на Андратан. По-късно той ми каза, че ухажвал дъщерята на временно назначен на острова войник. На път за тайна среща с любимата, попаднал на килията ми. Така и не ми каза как е успял да получи достъп до охраняваната тъмница, но подозирам, че любимата му е работела като прислужница някъде из централната кула. По какъвто и начин да се бе озовал вътре, каза, че ме видял да лежа неподвижно на каменния под в празна стая. Незабавно забравил любимата си и се заел да се грижи за раните ми.
Мина много време, преди да мога да се изправям без чужда помощ, но Търговецът никога не се отделяше от мен — с изключение на моментите, когато отиваше да ми донесе хляб и овесена каша. Щом можех отново да ходя, той ме отведе в друга стая, подобна на първата, само че подът тук бе покрит със слама. Никой освен Ванио, моят комерчески приятел, не влизаше в стаята. Тялото ми се възстанови бързо, но трябваше да изминат дни, преди умът ми отново да се избистри и да мога да водя нормален разговор.