В настъпилата след разказа тишина Лийт можа да чуе надигащ се бриз, разклатил клоните навън. Светът изглеждаше мирен, в контраст с разказаното току-що от баща му. За известно време никой не продума, сетне Хал се изправи и докуца до баща си.
— Колко време не си спал? — нежно запита той.
— Три дни — бе отговорът.
— Тогава имаш нужда от почивка. Щом ще напуснем сутринта, ще имаме нужда от водачеството ти.
Хал притисна дланта на сакатата си дясна ръка срещу пулсиращото слепоочие на Търговеца и каза:
— Тази нощ спи като победител. Ние ще се приготвим за сутринта и ще те събудим, когато сме готови да тръгваме.
Индретт кимна при последните думи на сина си. Тревога и радост си оспорваха лицето й: радостта от нечакан средозимен дар в палатката на Фалтуейт Енд; тревогата, предизвикана от необичайната история, разказана край тухлите на самата й камина, като че зловещата мощ на Андратан дебнеше в засада току отвън къщурката. Тя нервно погледна към масивната дъбова врата, като че очакваше брудуонската армия да се изсипе през нея, сетне загледа изтощеното лице на любимия си, позволявайки познатите му черти и контури да загладят вълните на зародилото се в нея притеснение.
Лийт седеше от лявата страна на пещта, не смеейки да срещне погледа на баща си, чудейки се дали да осъществи здраво закрепилата се в ума му идея. Колебливо, като че контролирана от нечия друга воля, ръката му затърси из джобовете, докато най-накрая откри търсеното; същата воля накара Лийт да се вдигне на крака, преведе го покрай камината и разтвори дланта му. В нея имаше фигурка от брезова кора.
Манум протегна неуверена ръка. С благоговеещи пръсти заобръща парчето, докато обектът му не стана ясен.
— Благодаря ти, синко — каза простичко.
Лийт зачака прегръдката, с която Манум неотменно го даряваше, но вероятно съзнал настъпилите в сина си промени, или може би малко предпазлив, Манум се поколеба прекалено дълго. Точно щеше да се протегне, когато Лийт се обърна и се запрепъва към мястото си.
Хал помогна на баща си да се изправи и разтри нараненото му коляно. Баща и син бавно се отправиха към спалнята, оставяйки Индретт и Лийт да се гледат един друг в подкрепа. Решението бе взето. Това място вече не им беше дом.
Сънят дълго време бягаше от клепачите на разтревожения младеж. Можеше да чуе Хал да залита наоколо по обичайния си маниер, приготвяйки храна за утрешното пътуване. Изглежда Хал имаше скрити резерви енергия, на които можеше да се опре, докато Лийт винаги се чувстваше изцеден и беззащитен в моменти на криза. Тази нощ в леглото си Лийт бе заплашен да стане жертва на претоварения си ум. Светообхващащият заговор, описан от баща му, изглеждаше нереален; и колкото и да се опитваше, Лийт не можеше да почувства и баща си като истински. Същинските събития от деня — честването на Средозимника и Пиесата — изпълваха ума му.
Докато се въртеше на границата на съня, случките от този най-кратък ден в годината се заизнизваха пред очите му като средозимен парад. Отиването до Фалтуейт Енд, пеенето, яденето, танците, речите, Пиесата, Кърр, Стела; изпълнен с дълги часове ден, които вече се сливаха в мъгливи, полуоформени спомени из завихрилото се съзнание на Лийт. Но докато преживяваше отново деня, в спомените неизменно присъстваше висока, закачулена фигура: вървеше с него по заснежения път в меката предутринна светлина; шегуваше се с хауфута над претрупаната маса; ръкопляскаше гордо, докато синът му побеждаваше черномаския Снаер и освобождаваше земята от хватката на врага. Само дето този път врагът не бе Зимата, а брудуонски воин, облечен в сиво, яхнал кон и размахващ лъскаво стоманено острие. И Лийт бягаше, бягаше, бягаше, с блъскащия го по гърба виещ вятър и стария фермер пред себе си, крещящ окуражително, докато семейството му следваше подире. Пред тях, на облян в лунни лъчи хълм в далечината, се издигаше огромна крепост. Вятърът го сграбчи и го понесе към нея, а той бе безпомощен в хватката му.
Лийт се сепна и се събуди, облян в пот. Дочу приглушено тропане. Напрежението му спадна, когато осъзна, че сигурно Хал все още щъка наоколо. Тропането спря. Докато се унасяше, си представи как Хал отива към спалнята. Не, не беше Хал: тихото тропане на ботушите бе равномерно. Погледна към другото легло, то бе заето. Значи не Хал, а майка им. Или може би дори баща им! За пръв път сърцето му бе развълнувано от неочакваното бащино завръщане. Напускането на Лулеа не беше от значение, стига никога вече да не се отделяше от баща си.