— Ами момчетата? — запита Кърр, вече с широко отворени очи и нащрек. — Как умряха?
— Не са — отвърна простичко хауфутът. — Още са живи.
— Живи? Тогава кого… — той погледна объркано към двата гроба.
— Никого. Наложителна измислица. Хал ме убеди, че Манум знаел нещо важно, достатъчно важно, та убийци да прекосят половината свят в търсене на въпросното знание. Ако ездачите узнаели, че Хал и Лийт са още живи, можело да се върнат и да ги убият, а заедно с тях и цялото село, за да не се разпространи откритата от Манум тайна. Затова реших, че смъртта им трябва да бъде фалшифицирана за доброто на селото. Достатъчно лесно бе да се каже, че момчетата са били убити и телата им са изгорели в пожара. За известно време си мислех да казвам, че Индретт също е загинала сред пламъците, но се страхувах някой друг да не е видял ездачите и да започне да задава въпроси. Така че реших да кажа поне част от истината.
— Ами тайната? Какво е открил Манум в Брудуо? — нетърпеливо запита старецът.
— Защо не попиташ момчетата? Отведох ги у дома и още са там, грижейки се за раните си. Ела вкъщи. Хал има история, която трябва да чуеш. А в замяна ти имаш коне, от които може да имаме нужда.
— Искаш помощта ми? След всичко, което ми бе сторено?
— Да — бе семплият отговор. — Заради речта ти. Би ли ни предупредил за опасност и сетне се отдръпнал, когато тя надвисне?
— И защо да помагам, комуто и да било в това село? — упорито повтори старият човек.
— Защото си добър човек. Вероятно човек с минало… не, не искам да зная какво — добави бързо, тъй като видя, че Кърр се готви да отговори. — То не ме касае. Ти си честен човек, който не би подкрепил каквато и да е кауза. Който ще се бори за възтържествуването на правдата. Чувал съм какво приказват хората по тези места за теб и то не е, каквото си мислиш. Упорит — да, защото не би се отклонил от нещо, докато не го подчиниш на волята си. Ако някои хора не могат да различат непоколебимост от жестокост, грешката си е тяхна. Аз обаче не съм глупав. Поверих ти тайна, която никой от селото не знае. Ще ми се довериш ли да дойдеш, да изслушаш историята на момчетата?
Фермерът се изправи и погледна към хауфута; апатията бе прогонена от очите му.
— Да чуем какво има да кажат. Може да съм в състояние да предоставя нещо по-ценно от коне.
Откриха Лийт и Хал потънали в разгорещена игра на пръчкалки: простовато, ала изтощително забавление. Лийт изглежда печелеше, но и Хал не се справяше зле, дори и да трябваше да седи неудобно. Оглеждайки двамата братя, Кърр видя, че раната на главата на Лийт не беше особено дълбока, представляваше само белег и малко разкъсана кожа — вероятно е бил ударен с плоската част на острието. Хм. Било е умишлено, удар да зашемети, не да убие. Трябва да са искали да страда, за да могат да измъчват Индретт и Манум със знанието, че момчетата им са били изгорени живи. Хал можеше да стои изправен без чужда помощ, макар на крака си да имаше грозен синьо-кафяв белег, който сигурно болеше.
Кърр си пое няколко накъсани дъха. Бе странно усещане да види двамина, които до съвсем скоро бе смятал за мъртви. Погледна Хал и за един объркващ момент си помисли за Тинеи: очите му се стрелнаха наляво-надясно с мъглявата надежда, че тя също се намира нейде в къщата.
— Изглеждат много по-добре от снощи — промърмори хауфутът. — Лийт, Хал — каза той, обръщайки се към момчетата, — Кърр се съгласи да ни помогне. Разкажете му историята си, сетне ще обсъдим какво може да се направи.
Хал се вгледа в очите на фермера.
— Бях изпълнен със съжаление, когато чух за кончината на съпругата ти — каза той, — и още повече съжалявах, че никой от семейството ни не можа да уважи Тинеи на погребението й.
Старецът изръмжа и седна.
— Миналото си е минало, момче — отвърна той. — Нищо не може да се направи. Други неща, казват ми, може да се окажат по-важни от тъгата на един старец.
Безсърдечен, помисли си Лийт. Какъв жесток човек. Защо го замесва хауфутът?
Селският водач отвори капаците на прозорец, който не гледаше към улицата и четиримата седнаха в бледата слънчева светлина да говорят.