— Имаме много да свършим през следващите няколко часа — намеси се Кърр, тъкмо когато Стела се канеше да отговори. — Преди всичко трябва да решим накъде ще тръгнем. Някой от вас има ли представа накъде може да са поели бандитите?
— Надолу по Северния път към Олн, сетне по Крайбрежния път към Раммр, не ще и дума.
— Но сигурен ли си?
Хауфутът поклати глава. За много неща не беше сигурен.
— Нищо — продължи фермерът. — Съвсем скоро ще узнаем. Нека съберем оборудването. Каквото нямате тук, вероятно мога да открия у дома, включително дрехи за момичето. Тя има фигурата на… — гласът му затихна.
Стела обърса сълзите от лицето си, докато започна да мисли, да мисли усилено. Можеше да се разкрещи и да привлече вниманието на някой минувач. Или пък да се втурне към вратата и да махне резето, преди някой да е успял да я спре. Но искам ли да се прибера у дома?, запита се тя, докато мислеше напрегнато. Ако се прибера, ще последва нова сцена. Чуваше родителите си да я гълчат отново, опитвайки се да я убедят, че обявяването на годежа й с Друин ще бъде нещо различно от пълен провал. Този невъзпитан, твърдоглав скот! Тя потръпна при спомена за недодяланите му ухажвания. Може би няколко седмици далеч от селото не бяха чак толкова лоша идея. Наистина не можеше да изтърпи още един ден в омразната компания на Друин.
По-късно същата нощ групата отново се събра — с изключение на Стела, която говореше с Мерин в друга стая, и Хал, който приготвяше храна в кухнята. Шест купчини в средата на стаята, по една за всеки пътник и една купчина общо оборудване, съдържаха почти всичко необходимо за пътуването им. Естествено, сега не бе най-подходящото време в годината за сериозни пътешествия, така че трябваше да бъдат екипирани за изключително неблагоприятни условия, дори пътуването да ги отвеждаше на юг. Същевременно успехът на мисията им зависеше от настигането на конниците, разполагащи с тридневна преднина, така че трябваше да сведат екипировката си до минимум. Щяха да се възползват от чуждото гостоприемство, а при нужда да се хранят с каквото намереха по пътя.
Бяха почти готови да потеглят, но Лийт си нямаше представа къде отиват или как щяха да заловят такава страховита жертва. Сякаш в отговор на незададения му въпрос, хауфутът и фермерът заобсъждаха пътуването.
— Убеден ли си, че твоят приятел при Уоч Хил ще знае? — запита мъжагата.
— Длъжен е. Нищо не му убягва от погледа. Хейн трябва да се върне до час.
— Да знае какво? — храбро ги прекъсна Лийт.
Две лица се обърнаха към него, едното по-любезно от другото.
— Да, разбира се — каза хауфутът, — трябваше да кажа. Преди известно време Кърр изпрати Хейн да язди до негов приятел, който живее на хълма над Вапнатак. Оттам той може да наблюдава едновременно Северния и Западния път. Кърр ме увери, че този човек би забелязал минали през последната седмица ездачи, така че когато Хейн се завърне, ще знаем накъде са поели.
— Но има ли място за съмнение? — отвърна Лийт. — Западният път отвежда във вътрешността; никой не би пътувал натам по това време на годината.
— Сигурен съм, че си прав — отвърна фермерът, — но винаги е добре да сме убедени. Има и друга причина да се свържем с Кроптър. Той е Часовой — отговаря за Северните покрайнини — и конете му са по-бързи от моите. От тях той добре ще се възползва, разпращайки съобщения на други по пътя, които да докладват за странни конници, минали покрай тях. Може да сме на известно разстояние зад бандитите, но докато вървят по пътищата — както ще им се наложи през този период от годината — ще можем да ги следваме. Единственото ни притеснение, разбира се, е какво може да са сторили междувременно.
Лийт се извърна. Какво може да са сторили междувременно? Бе твърдо решен да не мисли за това.
Светът се размиваше пред очите на Манум. Главата му пламтеше; тялото го болеше отвъд всеки предел на знание. Камъните на пътя, заснежените поля и мяркащите се храсти проблясваха край него, разсейвайки го, докато опитваше да си припомни случилото се. Нещата още не се бяха изчистили, когато главата му се удари в задницата на коня и отвратителната болка го принуди да стисне и двете си очи. Фокусирай се, фокусирай се, каза си той. Опита се да се пребори с подскачането и тресенето на коня, с болката, с проблясващите в главата светлини. Насила отвори здравото си око; светлините все така танцуваха и той поведе борба с гаденето, докато всичко яростно се тресеше около него.