Мисли! Той си припомни боя, когато четиримата го бяха вързали за едно дърво и се редуваха да го удрят и ритат, докато Индретт тихо плачеше. Туп, туп, туп, звукът от сипещи се отгоре му удари, част от ума му някак незасегната от болката и страха, ударите, звучащи като стоварването на брадва върху дърво. Как можеше нещо подобно да звучи тъй безлично? Сетне го бяха освободили и той се беше стоварил в локва топла, лепкава течност — собствената си кръв. Не, болката не идваше оттам. Мисли! Бе се опитал да се надигне, но го сритаха обратно на земята. Сетне отново бе дошъл въпросът, повтарян от заловител след заловител, все същият неотговаряем въпрос. Къде е Десницата? Къде е Десницата? Бе се опитал да отговори, но не можеше да измисли нищо убедително. Сетне четиримата брудуонци бяха завлекли Индретт до дървото и я бяха вързали за него. О, Най-възвишени, ето това беше източникът на болката! Моля ви, моля ви, пуснете я! Дори на Андратанския Глас не можах да кажа нищо за Десницата! Моля ви! Бе надавал викове отново и отново, по-силни от нейните, докато те жестоко я бяха удряли с юмруци, клони и плоската страна на мечовете. Накрая червената мъгла го бе обгърнала и той не видя какво бе станало после.
Той се заизвива и се протегна, опитвайки се да зърне Индретт, но не можеше да я види. Ръцете му бяха вързани зад гърба, лежеше по лице върху черен брудуонски кон. Докато се бореше, болка безмилостно проряза мозъка му. Болеше, когато си повдигаше главата; болеше, когато правеше каквото и да е — болеше и когато не правеше нищо. Какво са й сторили? Дали и тя страда така? Жива ли е още? Опита се да си представи жилавата южняшка девойка да лежи мъртва, захвърлена в някоя канавка, красивото й лице окървавено и пребледняло, блестящите й очи — безжизнени, ала не можеше. Трябва да е жива. Стисна зъби. Трябва да е жива! Сетне си помисли за момчетата, припомни си виковете им, последвалата тишина и пламъците, осъзнавайки със свито сърце, че са мъртви. И скоро, може би много скоро, щеше да им завижда. Познаваше тези брудуонци. Защо, защо ги отведох право при онези, които обичам повече от всичко?
Отново опита да се повдигне достатъчно, за да вижда останалите, но беше вързан прекалено стегнато. Чуваше гласовете им пред себе си да си подвикват един на друг, звуци на ефективна злина. Мятанията му най-накрая привлякоха вниманието им и глас непосредствено пред него му изсъска думи, които не разбра, предупреждение да мирува. Но той не искаше да се откаже; трябваше да види Индретт, да се убеди, че е жива. Гласът се разнесе отново, предупреждението не можеше да бъде сбъркано, дори и да беше на чужд език.
По-скоро усети, отколкото видя удара, но не можеше да направи нищо. За миг ужасът на безсилието го облада отново, сетне нещо се сблъска с тила му и червенината избухна. Главата му се отпусна покрай задницата на коня; тялото му омекна, движейки се единствено от вървежа на животното.
Доволен, брудуонският воин прибра тоягата си обратно на гърба.
Най-накрая съставената от петима пътници Компания бе готова за път. Хейн се бе завърнал и Кърр бе излязъл, за да говори с него. Новините бяха объркващи. Кроптър действително бе видял четирима конници рано сутринта след Средозимника да яздят на изток по Западния път. Колкото и безсмислено да беше, това бе пътят, по който Компанията трябваше да поеме в преследване на бандитите.
Западният път! Този друм щеше да ги отведе в студената вътрешност на континента, далеч от градовете и селата на крайбрежен Фирейнс. Западният път някога бе представлявал главната артерия между Фирейнс и останалата част на Фалта, построен в дните на Първородните като връзка между митичния северен град Астора — столицата на Фирейнс, преди да бъде потопена от морето преди хиляда години според историите — и Инструър. Пътниците и товарите понастоящем минаваха на юг през Раммр, главният град на Фирейнс, и оттам по море към пристанищата на Уодаитическо море.
Западният път бе труден дори през лятото, а зиме не бе използван, освен при най-неотложни случаи. Хората пътуваха на къси разстояния в онези части от пътя, свързващи поселища, но се случваше месеци наред пътят да не види конник или пешак. Някои участъци бяха павирани, но през по-голямата си част Западният път представляваше неравна горска пътека, сега склещена в хватката на свирепата северна зима.