Брудуонецът изръмжа. Тези фалтанци бяха меки; изпитваше единствено презрение дори и към най-добрите от тях. Срита умело пленника в ребрата и чу удовлетворяващия пукот на кожа срещу кост. Този не е в състояние да прави проблеми, помисли си. Но ще ни предостави достатъчно забавление, преди да ни каже онова, което искаме да знаем. Ще ни каже, никакви съмнения по въпроса. По времето, когато сме приключили, ще ни умолява да го изслушаме. Доволен, той се прибра обратно в палатката, докато зад него един от конете удряше в земята десния си преден крак, опитвайки се да отърси нещо от копитото си.
В напредналите малки часове, Компанията най-сетне достигна Уоч Хил.
Вероятно бе от късния час или може би възбудата и напрежението от мисията си казваха думата, но увереността да крачат бързо и да стопят преднината на брудуонците някак се бе стопила в уморено препъване, докато вървяха по Западния път към покрайнините на Вапнатак. Лийт се надяваше да има някаква разумна причина за бавността им, причина, различна от липсата им на форма; жестоко неподготвени за подобно пътешествие. Каменистият път хрущеше под ботушите им толкова силно, че животните в гората и евентуални преследвачи лесно биха узнали за местонахождението им, убеден бе Лийт. От двете страни на пътя се издигаха високи храсталаци, срещу които вятърът бе навял дълбоки преспи. Луната висеше непосредствено над хоризонта и хвърляните сенки затрудняваха виждането.
Зад шубраците вляво се издигаше сенчестата форма на Уоч Хил, Вълшебната планина, както децата от Лулеа го наричаха. Понякога някое от тях отправяше твърдението, че се било изкатерило на хълма, но не можеше да го докаже. Той винаги бе представлявал забранена територия за децата от долината на Лулеа. Хауфутът казваше, че е заради дивите животни, от които гъмжаха остатъците от Великата северна гора, покриващи склоновете му, ала децата знаеха истината. Това бе Вълшебната планина, обиталището на Магьосника. По време на няколкото си ходения до Вапнатак, Лийт си беше наложил да не поглежда към хълма. Западният път минаваше точно под него.
Не вярвам в Магьосника, каза си Лийт, сетне сгърчи лице. Преди няколко дни не вярвах и в брудуонците.
Преминаха в ниска седловина. Поглеждайки назад от позицията си зад Хал, Лийт можа да види малка част от долината на Лулеа.
Пред себе си, около следващата извивка, можеха да съзрат светлините на Вапнатак. Конете започнаха да се спускат по склона.
Кърр излая рязка заповед:
— Спрете!
Моментално конете бяха обуздани; в последвалата студена тишина всички ясно дочуха звука на разнасящи се някъде пред тях стъпки.
— Няма смисъл да се крием — каза тихо старият фермер. — Щом ние го чуваме, значи и той чува нас.
— Защо изобщо трябва да се крием? — прошепна Лийт на брат си.
— Нощни пътници из средозимните пътища биха представлявали чудна история по тези места — отвърна Хал. — Някой в Лулеа може да се досети кои са били пътниците и да ни последва.