Сто фута внимателно изкачване и конете се озоваха на върха на ред начупени хребети. Без да спират, моментално се спуснаха в долината Уайт Форкс, загърбвайки Малки Мелг и познатия им свят.
По средата на утрото конят на брудуонския водач бе окуцял, клатушкайки се болезнено по пътя. Въпреки очевидното бързане, нападателите слязоха от седлата и се събраха около животното, грижа обагрила лицата и гласовете им. Докато вниманието им бе ангажирано, Манум се обърна и започна да се извърта, не обръщайки внимание на болката, докато не зърна Индретт, метната по подобен начин на друг кон. Тя гледаше към него! Усмихна се! Добре е! Е, не съвсем, помисли си, докато оглеждаше раните й. Ще бъде добре, като се измъкнем. Но разменените погледи оказаха върху тялото му ефект, който не бе по силите на никое лекарство.
След няколко минути объркан разговор, онези отново се качиха на седлата, за да спрат отново само час по-късно, този път в горичка дървета близо до река, голяма река, доколкото Манум можеше да прецени. Чуваше я да изтича някъде отдясно, скрита от погледа му. Трябва да е Мьолк, помисли си той. Наоколо няма друга толкова голяма река. Но вече яздим толкова дни… как е възможно това да е Мьолк? Освен ако… освен ако не се намираме на Западния път! Започна да съединява фрагментите, които бе видял след Средозимника: каменист път, огъващи се треви, борови дървета, голяма река. Трябва да е Западният път. Но защо? Ако ни отвеждат отново на изток към Брудуо, защо поемат по този път посред зима? Мисленето все още предизвикваше болки в главата му.
Когато и второто кратко прекъсване приключи, ездачите поеха отново.
Челното животно навлезе във водата, сетне се препъна, кракът му сривайки се под тежестта му. Манум чу вик и плясък, когато ездачът падна в каменистата река. Последва хаос от звуци: кон цвилеше в очевидна беда, ядосани гласове крещяха, още плясъци и проклятия от посоката на реката. След това шумът престана и за няколко минути гласовете засъскаха в оживена дискусия. Най-накрая бе постигнато някакво споразумение и жребецът, на който Манум яздеше против волята си, бе доведен до реката; животното бе подплашено от страдащия кон, легнал на една страна с извит под невъзможен ъгъл десен преден крак. За миг Търговецът изпита угризения, но това чувство бързо се разнесе при спомена за ужасите във Фавония и причиненото на Индретт. Боят. Огънят. Писъците. Миризмата на смърт. Никога нямаше да забрави видяното; щеше да стори всичко по силите си, за да спести на други — и на себе си — подобна съдба. Тихо прокле брудуонците за всичко, извършено от тях и благослови камъчето и името на Кауин Ловеца.
На заден план двама ездачи затропаха по дървен мост. Чувайки това, Манум си позволи доволна въздишка, докато последната част от пъзела се наместваше. Късметът започва да ми се усмихва. Врагът бе задържан, а този звук ми казва къде точно се намираме.
Петимата пътници, с Кърр начело, прекараха остатъка от деня лъкатушейки нагоре и надолу покрай възвишения, пресекли пътя им под прав ъгъл. Движейки се не по-бързо от обикновено ходене, държаха Западния път от дясната си страна. Точно преди вечеря заваля дъжд, постоянен ръмеж от морето.
Най-накрая заобиколиха последния хребет и се изправиха пред обширно поле, затънало в мъгливия полумрак на здрачината. От дясната им страна, Лоутуейтските мочурища се простираха на юг към хоризонта. На стотици футове под тях Западният път се виеше около основата на хълма, излегнал се през северния край на мочурливите земи. В мрачната далечина, голяма река се виеше мързеливо през блатистата местност — Мьолкелва, или Млечната река, както я наричаха чужденците, извираща далеч от Челюстните планини и изминаваща стотици левги, преди да се влее в морето, напоявайки голяма част от северен Фирейнс. Лийт бе слушал много за тази река, особено от варецките рибари, но никога досега не я бе виждал. Очите му следваха пътя на реката по течението, през широката долина към сивия хоризонт. В определена точка в замъглената от дъжда далечина, Западният път сякаш се сливаше с реката.
— Утре трябва да рискуваме с пътя — заяви Кърр, обръщайки се към спътниците си. — Трябва да започнем да набираме скорост, а шансовете някой да ни разпознае тук са малки. Днешното пътуване бе бавно по принуда. Исках да дам на конете време да свикнат с ездачите си, преди да ги изпитаме в нещо повече от ходене и се притеснявах, че може да ги изтощим, ако ги пресилваме из коварните варовикови възвишения. Но сега брудуонците вероятно разполагат с четири дни преднина. Ще отпочинем тук за през нощта, сетне ще потеглим!