Лийт с благодарност се смъкна от коня. Подобно на повечето деца от Долината бе яздил из селото Салопа — животното, заделено от селския съвет за децата. Но цял ден, прекаран на седлото, бе съвсем друга работа. Мускулите на ръцете и краката го боляха ужасно и се чувстваше щастлив, че гърбът му е вдървен. Никога не би повярвал, че простото седене върху кон може да бъде толкова изтощително. Ала колкото и да бе изранен, състоянието му бе далеч по добро от това на хауфута, който лежеше на земята, треперещ от болките в гърба. Лийт и Хал се редуваха да го разтриват, опитвайки се да облекчат страданията му.
Всеки от Компанията отпи вода от манерката и хапна малко хляб и мед. Докато ядяха, дъждът понамаля, сетне спря съвсем. Воалът бе повдигнат и Склоновете можеха да бъдат видени да се простират на хоризонта, заснежените им върхове проблясващи на чезнещото слънце към Западния път. Зад стръмнините им, Лийт знаеше, лежаха Брейданската пустош и вероятният път към Компанията.
На следната утрин внимателно подбраха пътя по нанадолнището към Западния път. Конете трополяха по празния път, доволни да са далеч от влажните полета. Старият фермер придърпа вълнената шапка под ушите си, обърна яката на палтото си и прикани с жест останалите да последват примера му. Сетне извъртя коня си и пришпорвайки го, се понесе бързо по пътя. За миг останалите не реагираха — с изключение на хауфута, който изпъшка, докато забиваше кокалчета в кръста си, в опит да облекчи агонията — сетне също се втурна напред. Следобед вятърът задуха от север и смете мъглите настрана, разкрил бледосиньо небе, прорязано от перести облаци. Севернякът продължи да вее откъм гористите Ноянски хълмове, разположени отляво, прониквайки през дрехите им и вледенявайки ръцете и лицата. Пътят представляваше утъпкан камък и чакъл, разсичайки направо тресавищата. Изглежда бе значително инженерно постижение, предвидено да поддържа редовен и натоварен трафик, но с изключение на мяркащите се тук-таме каменна ограда или вход на ферма, други признаци за обитаемост отсъстваха. Макар да бяха близо до Вапнатак, човечеството изглежда бе погълнато от дивотата на природата.
Ала, макар и див, за бродещите люде от севера пейзажът далеч не бе празен. Минаването им развълнува мнозина създания и Лийт с възхищение разглеждаше ятото бели яребици, вдигнало се из дъбравата от лявата им страна. Макар да не се виждаха други животни, с изключение на виещите се вдясно чайки, тресавищата гъмжаха от живот. Полски мишки, невестулки, белки и красивата норка, рижави и бели лисици; всички те щяха да вършат обичайните си дейности, без да обръщат внимание на шепа поели по пътя човеци.
В късния следобед почвата бе станала осезаемо по-влажна, а фермерски порти вече не обграждаха Западния път. Издигнат на каменистия си пласт, пътят разделяше безкрайно на вид тръстиково море, все още изпънат право напред, твърде целеустремен, за да бъде сметнат за натурален феномен. Спряха, за да може Кърр да размени мястото си със Стела, а Хал — с Лийт. Качвайки се отново на седлото, последният се заслуша във вятъра сред тръстиките. Някъде отляво се носеше жаловитата песен на птица. Сетне отново бяха на път, вятърът виеше в ушите му и усещанията му избледняха, оставяйки единствено болката в кръста и задните части.
Светът бе потънал в здрач по времето, когато пътниците спряха да вечерят. Блатата все така се простираха от двете страни на Западния път, макар хълмовете отляво, почти изчезнали по-рано през деня, отново да се бяха приближили.
— Тази нощ ще продължим да пътуваме — каза им фермерът, — и ще се възползваме от луната. От много време не съм яздил толкова надалеч и разстоянията са трудни за преценяване в подобна безлична земя, но по мои изчисления ни остават още около десет мили, преди да оставим мочурищата зад гърба си и да можем да напуснем пътя в търсене на място за нощувка. Не можем да останем да спим на пътя, нощните ветрове ще ни смразят. Също така трябва да вървим по-бавно. Не искам да излагаме конете на риск, имаха тежък ден.
През следващите четири часа изтощената Компания водеше конете си за юздите. Сумракът бавно отстъпи на нощта и за около час бе доста мрачно, единствената светлина идваше от звездите. Сетне луната се издигна над тръстиките от дясната им страна и отново можеха да виждат. Нищо не се бе променило; пътят, прав като конец, все така разсичаше далечината. Клепачите на Лийт натежаваха и той трябваше да се бори, за да остане буден. След известно време забеляза сенчестата земя бавно да се издига от двете страни на пътя, а блатните треви да проредяват. Сетне за свое облекчение чу гласа на Кърр: