— Ей там вляво, в сянката на онези дървета. Там ще пренощуваме.
Компанията сви от пътя сред малък боров гъсталак, слезе от конете и ги привърза за стволовете на високите дървета. Висящите почти до земята клони щяха да предложат достатъчна закрила от вятъра. Един по един петимата членове на Компанията се увиха с одеяла и потънаха в сън.
Като че да помогнат на Компанията да напредне възможно най-много, следващите два дни се отличаваха с великолепно време, безветрени и хладни, топлината на следобедното слънце стопи и последните остатъци от снега покрай пътя. Трите коня бяха яздени непрекъснато през третия ден и водени за поводите през осветените от луната часове. Третата нощ ги свари да нощуват под друга група дървета на не повече от миля от Тролдейлския път, сред която имаше странно У-образно дърво. Така Компанията достигна Алваспан, последен мост над Мьолкелва, по здрач на четвъртия ден след потеглянето от Уоч Хил.
Мостът не бе нищо повече от широки дъски върху дървени стълбове, но бе единственият начин да се премине реката от извора й насам. Огромната маса бавнотечаща вода можеше да бъде безопасно прекосена и с лодка при Уиндрайз, на два дни път оттук, макар на няколко места между Алваспан и Уиндрайз също да бе възможно прекосяване при маловодие. Хауфутът нададе кратък радостен вик, докато се отправяха към моста, защото отвъд него проблясваха светлините на Мьолкбридж — и миражите на пиво и удобна нощувка. Компанията затрополи по моста в края на дългия, уморителен ден.
На другия му край ги чакаше мъж, протегнал тояга пред гърдите си. Той изкрещя нещо, което Лийт не може да разбере и с жест им заповяда да слязат от конете. Докато останалите от Компанията правеха това, Кърр остана върху седлото.
— Какъв е проблемът? — грубо запита старият фермер.
Мъжът свали тоягата си, сетне изтегли блестящ меч.
— Ако обичаш, господине — каза той любезно, но твърдо, — слез от коня.
— Откога на людете от Северните покрайнини е забранено да пресичат Алваспан? — поинтересува се Кърр.
При споменаването на покрайнините мъжът видимо се отпусна.
— Слез и ще обясним.
Докато Кърр се смъкваше от седлото, видя още мъже в сенките, въоръжени с брадви, ножове и тояги. Той протегна ръце с обърнати нагоре длани, фирейнският знак за добра воля.
— Защо препречвате пътя ни? Не ви мислим злото!
— Накъде сте се отправили?
— Отиваме към Уиндрайз — внимателно отговори Кърр. — Сред нас е хауфутът на Лулеа, който отвежда племенницата си при роднини. Останалите от Компанията ни искат да видят с очите си красотата на долината Торрелстроммен, за която много сме слушали.
Полуудавен смях долетя от сенките. Очевидно хауфутът на Лулеа бе известен в Мьолкбридж.
— Долината Торрелстроммен наистина е красива, ала сте избрали погрешно време от годината, за да я видите — мъжът прибра меча в ножницата, но все така запречваше пътя им. — Тази долина е есенно чудо, но сега е сключена под зимните снегове. — Той подозрително изгледа Компанията. — Сега не му е времето за пътуване по Западния път!
Ситуацията започваше да излиза извън контрол.
— Съгласни сме! — отвърна Кърр, опитвайки се да звучи искрен. — Но чухме, че вуйчото на хауфута е много болен, вероятно на смъртен одър, и не можем да чакаме до пролетта. Яздихме усилено през последните четири дни и ще продължим така до Уиндрайз, ако ни бъде позволено да преминем моста!
— Почакайте малко! — заповяда мъжът, сетне се оттегли да говори с останалите мъже в сенките. Няколко мига по-късно отново пристъпи напред. — Можете да минете — каза той, — и след това трябва да дойдете с нас.
— Трябва? — промърмори хауфутът. Какво ги е прихванало тези хора? Той провлече нозе подир малката групица към неосветена постройка до другия край на моста. Каквото и да е, надявам се да не е повлияло на качеството на бирата им.