— Съжалявам — тя отвърна вежливо.
Гневът на Лийт се разпали при тези й думи, тъй кратички, произнесени с такава лекота. Нима това бе означавало толкова малко за нея?
Тя продължи:
— Съгласих се, защото исках да подразня Друин. Но той се ядоса, когато узна и не искаше да ме пусне да се срещна с теб. Повярвай ми, Лийт, не бих могла да се отърва от него дори и да се бях опитала.
— Тогава защо не ми каза това по-рано? На другия ден, на следващата седмица — по някое време преди този момент! — яростта и сълзите доближаваха.
Стела сви безпомощно рамене. Как можеше да го обясни? Всички останали момичета се бяха присмивали на останалото да я чака момче. Той бе станал техен обект на подигравки. Как можеше да отиде и да му се извинява? Не можеше ли той да проумее, че тя също би прихванала част от присмеха? Да се смеят на нея както на него — това тя не можеше да понесе.
Този неин жест реши всичко. Лийт пое дълбок дъх и подобно на натъпкани в бутилка парцали, прибра разпокъсаните емоции дълбоко в гърдите си и ги погреба. Усилието го преряза като нож.
Двамата измъчени млади продължиха да се разхождат.
— Истина ли е това за теб и Друин? — внезапно запита Лийт, думите долетяха иззад стиснати зъби. — Ще обявите ли годежа си?
Стела не отговори нищо толкова дълго, че Лийт се зачуди дали изобщо го е чула.
— Да — най-сетне отвърна тя. — Родителите ни го планираха от много време.
Той чу отчаянието в гласа й и то го обърка.
— Родителите ти? Ами ти? Не е ли това, което искаш?
Стела спря. Косата й обрамчваше сведеното лице, блестейки на сребристата лунна светлина. За известно време тя не каза нищо, като че преценяваше дали да бъде искрена. На Лийт не му хрумваха насърчителни думи. Той пристъпи напред, за да види по-добре лицето й, но тя също закрачи, сякаш не го искаше до себе си. Вървеше все по-бързо и по-бързо докато наближаваха края на селото. Внезапно спря.
— О, Лийт, така го мразя! — гласът й бе по-слаб, по-уязвим от когато и да било. — Друин започна да ме преследва, щом чу за плановете на родителите ни. Непрекъснато ми се натрапва. Всички останали го смятат за чудесен, но той не е! За известно време се опитвах да го харесам, но всеки ден намразвам нещо ново у него. Няма да се върна, Лийт, няма! Каквото и да стане! — сетне тя заплака.
Лийт досега не бе виждал жена да плаче — с изключение на майка си. Искаше да я утеши, да я прегърне както правеше с майка си, но не можеше да се насили да поеме риска. Страхът от отхвърляне, осезаем като физическа болка, почти го повали.
— По-добре да се връщаме — каза високо тя.
— Да — отвърна несигурно Лийт. Знаеше, че е предал себе си, но бе безсилен да й каже как се чувства. — Съжалявам за Пиесата на Средозимника — каза по някое време той.
Стела горчиво се изсмя.
— Беше перфектна! Никога не бях виждала Друин толкова вбесен! Ако не те бяха убили… имам предвид, ако не беше симулирал смъртта си… Е, щях да се опитам да те предупредя. Друин ревнуваше толкова силно, че щеше да те нападне на следващия ден, убедена съм. Единствената щастлива физиономия на погребението ти беше неговата.
— Би ли сторил подобно нещо? — запита несигурно Лийт.
— Не го познаваш — отвърна простичко Стела. — Той има две лица. Учтив и възпитан сред хората, ала груб и жесток насаме. Надявам се да умре преди да се прибера! — разпалеността в гласа й бе ужасяваща.
Лийт не отговори. Струваше му се, че се изгубва, пропадайки в някакъв дълбок, мрачен кладенец.
Кърр се вгледа през масата в хауфута на Мьолкбридж.
— Вече знаеш нещо за ездачите и техните пленници. Има ли нещо, с което можете да ни помогнете, или може би ние да помогнем на вас?
— Можете да ни помогнете по много прост начин — дойде отговорът. — Убийте ги. Нека на немилостивите не бъде показана милост! А ако не желаете да ги убивате, доведете ги обратно в Мьолкбридж, където ще бъдат изправени на съд заради делата си!
— Хубав номер, стига да можехме да го сторим — измърмори хауфутът на Лулеа.
— Исканото от вас съвпада с желанието ни — отвърна старият фермер. — Има ли някой, който би ни помогнал да го сторим?
— Никой с ума си няма да дойде с вас — отвърна водачът на Мьолкбридж. — Мъстта настрана, сега не е времето за подобно пътуване, ако изобщо някой период от годината е удачен за преследването на подобни главорези. Но в селото има двама младежи, които не са съвсем с ума си, откакто баща им бе убит. Много усилия ни костваше да им попречим да откраднат коне и да се отправят на сигурна смърт в преследване. Но по това време, уви, вече ще са узнали за наличието на група следващи ездачите странници, и няма да позволят някой да застане на пътя на отмъщението им. Те ще искат да се присъединят към вас. Против убежденията ми е дори да ги оставя да говорят с вас, защото те са млади и твърдоглави, но не мисля, че мога да ги спра. Искате ли да ги видите?