Хауфутът се приведе към Кърр:
— Какво бихме спечелили от разговора с тях? Нямаме нужда от още хора, които да ни се пречкат.
— И аз мисля тъй — прошепна Кърр в отговор. — Ако разчитаме на превъзхождаща бройка, нямаме надежда да спасим Манум и Индретт, камо ли да заловим един от брудуонците жив. И все пак…
— Какво?
— Ако тези младоци познават пущинаците, могат да се окажат безценни. От друга страна, вече сме изложили три деца на опасност.
Хауфутът кимна, сетне се обърна към колегата си от Мьолкбридж:
— Ами ти? Би ли дошъл с нас?
В този момент вратата се лашна отворена и нахлуването на двама мъже заглуши отговора.
— Къде са? — изкрещя единият от тях, поваляйки стол с шумен трясък. Около вратата се струпаха и други, но внимаваха да не бъдат забелязани от хауфута си. Никой не искаше да изглежда прекалено любопитен.
— Къде са? — повтори мъжът, докато лудешки се оглеждаше.
Хауфутът на Мьолкбридж въздъхна, сетне се обърна към нахлулите:
— Седни, Фарр — каза, побутвайки стол към него. — Ей там в ъгъла има още един стол — обърна се към втория мъж. Сетне, изморено, се изправи на крака и отиде до вратата.
— Съжалявам, момчета — каза весело. — Частни дела — и при тези думи затвори вратата.
— Е? — настоя първият мъж, слаб, ъгловат лудак с извит нос и вечно намръщен. — Тези ли са? Всички ли са? Мислех, че са петима. Къде са останалите?
Мъжът неохотно седна когато осъзна, че няма да получи незабавни отговори на питанията си. Брат му, непродумал, вече седеше.
Младият хауфут отново зае мястото си.
— Извинявам се за нахлуването — каза, обръщайки се към мъжете от Лулеа. Сетне се извърна към новодошлите. — Казано ви бе да чакате отвън — скастри ги той, но гласът му бе прекалено дружески, за да е укорителен. — Не можехте ли да изчакате? Какво ще си помислят хората от Лулеа за вас? Ще повярват ли, че сте в състояние да реагирате с покорство и зрялост по време на криза?
Първият мъж понечи да отговори, но бе спрян от водача си.
— Фарр, прояви търпение. Тези мъже са имали дълъг и уморителен ден и не биха били особено предразположени към младоци, които пречат на заслужената им почивка.
По-младият брат се изправи. По-нисък бе от Фарр, а широките му рамене издаваха сила.
— Казвам се Уайра Сторрсен — каза той на Кърр и хауфута на Лулеа. — Молим да извините нетърпението ни. Силно желаем да чуем плановете ви за ездачите, погубили баща ни.
Шишкавият хауфут на Лулеа с мъка се изправи на крака, усмихвайки се към младежа.
— Ако трябваше да искаме извинение от младежкия ентусиазъм, светът щеше да се е превърнал отдавна в безплодно място! — рече, докато протягаше ръце към Уайра във фирейнския знак на мир. — Аз съм хауфутът на Лулеа, а това е Кърр, един от спътниците ми. Заедно с трима други вървим по следите на конниците, нападнали баща ви. Моля, седнете; за нас е удоволствие да говорим с вас.
Хауфутът на Мьолкбридж въздъхна облекчено. Но Фарр не мирясваше:
— Какво са сторили на селото ви? — сопна се на лулейския водач.
Очите на Кърр се свиха:
— Същото като на вашето — излая в отговор, изпреварвайки по-мекия отговор на хауфута. — Само дето плениха, вместо да убиват. Двама от съселяните ни бяха отведени и ние искаме да си ги върнем.
— Няма убити в селото ви?
— Няма убити. Поне се надяваме, че приятелите ни са още живи.
Фарр продължи да разпитва:
— Останалите трима, спътниците ви, те бойци ли са? — той изгледа Кърр с пламнали очи.
Хауфутът прочисти гърло.
— Не точно… — призна. — Всъщност ако се стигне до бой, подозирам, че ще ни надвият бързо. Но ние ще разчитаме на…
— Тогава се нуждаете от нас! — възкликна триумфално Фарр. — Сторрсенови умеем да въртим меча и тоягата. Ние сме планинци от Винкулен, не някакви си изнежени брегаджии. Планинците са повече от достоен противник за южните ездачи! Кога потегляме?