Всичко бе готово. Брегаджиите яхнаха конете си по установения маниер, а Фарр и Уайра разполагаха със собствени животни. Фарр се провикна, хауфутът на Мьолкбридж им помаха и с вбити в ледения камък копита Компанията остави зад гърба си селото, продължавайки по Западния път.
Глава 7
Уиндрайз
Утрото премина бързо. Миля подир миля бе поглъщана от лакомите копита на конете, докато Компанията прекосяваше разпокъсаните обработваеми земи на север от Мьолкбридж. И от двете им страни земята се извиваше в стръмен наклон към все по-тясна долина, споделяна от пътя и реката. От лявата им страна се издигаха ниските хълмове на Винкулен, плосковръхи възвишения между Мьолкелва и вечно замръзналото Искелзее далеч на север. Отдясно Старфьел, най-северният от Склоновете, протягаше оголения си заснежен връх към небето.
Тук, нагоре по долината на Мьолкелва, близо до границите на цивилизацията, земята изглеждаше някак по-стара. Не само обраслите с мъх огради, отсичащи разнебитени ферми и каменисти ливади или все по-занемареният Западен път, превърнал се в треволист друм, създаваха това впечатление; изглеждаше сякаш човешкото влияние има съвсем незначителен характер — или може би дивотата се бореше с култивираното, опитвайки се да отвоюва отнетите й земи. Със сигурност ефектът беше обезкуражителен, особено съчетан с пейзажа на извисяващи се хълмове и заметнати със сняг планински върхове.
Пред тях, първоначално появявайки се като черно петънце на хоризонта, сетне като дълга зелена линия, лежаха Великите северни гори, които продължаваха да нарастват. Лийт не можеше да се отърве от усещането, че конят му стои неподвижно в средата на движещ се пейзаж — пасища, хълмове, планини, облаци и небе, тичащи край него като редуващите се пенести вълни на плажа Варец. Сетне, неочаквано, тъмната зелена ивица проблесна пред тях и те навлязоха сред горите, истинската дивота. Пределите на гората бяха категорично очертани като границата на прилив, сякаш дърветата се бяха спуснали към долината и сетне се разплискваха назад от равнината.
Великите северни гори се простираха без прекъсване през Северните покрайнини на Фирейнс. Като гигантска зелена вълна, дърветата заливаха гледката над подножията и склоновете на Челюстната планина далеч на изток, източната граница на Фирейнс. В безплодните височини на тези далечни върхове горите изчезваха, за да се появят отново от другата страна, същата гора с друго име, разстилаща се монолитна — с изключение на стотиците езера и няколкото селски просеки — из северна Фалта. Великата северна гора на Фирейнс представляваше само западната дивизия на огромна армия дървета, милиони от тях застинали мирно, винаги нащрек, като че криеха някаква северна тайна. Разперилите зелени пръсти в долината на Лулеа дървета, които засенчваха и Западния път, също се простираха и към границите на Брудуо, хиляди левги на изток. За Лийт това изглеждаше като пряка връзка със самия Рушител.
Дърветата бяха гиганти, много по-големи от тези, които Лийт бе виждал у дома. Смърчове и лиственици, ели и гигантски борове се издигаха високо над бродещите по Западния път под сенките им пътници. Балдахинът над главите им пропускаше много малко светлина, принуждавайки ги да напрягат очи в полумрака. Видяното ги караше да проявяват особено внимание, защото горската земя бе обсипана с повалени стволове, покрити, както всичко друго, с дебел килим от мъх и борови иглици, които поглъщаха всеки звук, за да цари наоколо зловеща тишина. На всичкото отгоре земята бе странно неравна, лабиринт от възвишения с човешки ръст, плитки, пълни с вода вдлъбнатини и тук-таме ератични камъни, които затрудняваха пътуването, превръщайки Западния път в тясна горска пътечка, по която можеха да вървят единствено в индианска нишка. Имаше малко друга растителност; окуражаващият мъха полумрак не допускаше появата на треви. Необичайно за привикналите с лулеанските гори, наоколо нямаше никакви следи от животни, с изключение на пресекулчестата птича песен, високо над тях и катеричите купчинки, направени от захвърлени шишарки, струпани до корените на огромните смърчове. Понякога пътниците попадаха на сечища, където неколцина от горските гиганти бяха паднали. Тук те виждаха признаци на нов растеж: тучни ливади дива трева, боровинкови храсти (естествено, все още без плод) и фиданки, бързащи да заменят възрастните. На една такава горска полянка пътниците спряха да лагеруват за през нощта.
— Какво ли е през пролетта — зачуди се на глас Хал, — ако зиме е такава красота?