Дали щяха да го оставят да мине? Продължавай, продължавай, помоли се Манум. Недей да спираш! Ала ездачът дръпна юздите на коня си, вглеждайки се по-внимателно в лагера и това докара гибелта му. Преди Манум да съумее да нададе предупредителен вик, брудуонците бяха изскочили от прикритията си и обградиха злополучния пътник. Въпроси не бяха зададени, милост не бе проявена. Проблесна меч, светкавица синя светлина — и конят се стовари на ледената земя, мятайки се с жалостиви звуци в агония. Ездачът, пребледнял от страх, се измъкна от гърчещия се в предсмъртни мъки кон и непохватно изтегли меча си, готвейки се да се защитава. Оставете го на мира! — искаше да изкрещи Манум. Та той е само момче! Но жаждата за кръв вече ги бе обзела; не биха го чули, камо ли да последват съвета му. Воините стояха неподвижно и гледаха как натрапникът тромаво повдига меча си с широко острие, сетне погледът му заподскача от една фигура в сиво на друга, търсейки начин да избяга. Паниката в очите му бе заменена от страх, докато оглеждаше лицата на неумолимите си екзекутори. Лицето му прие чертите на убеден в предстоящата си смърт.
Лидерът замахна първи, удар, останал незабелязан дори и за Манум. Стоманеният проблясък отнесе меч и китка, отделяйки ги от ръката на крещящия младеж. Съдбата му вече бе решена, но Манум не можеше да откъсне очи мимо желанието си. Бе видял това във фавонското село и спомените нахлуха обратно в съзнанието му, подобно на заклокочило по гърлото гадене, докато вторият брудуонец удари нещастния ездач, чиято единствена вина се състоеше в избора на път. Сега ударите се сипеха бързо, остриета се впиваха в плътта, удари, предназначени да нараняват, но не и да убиват, а смразеният от страх младеж не правеше опит да се защити, макар че би било безсмислено. Накрая го повалиха на земята, където той лежеше потрепващ, издаващ тихи звуци, прорязали Манум като мечове. Довършете го! Довършете го! Не го оставяйте да страда! Докато Търговецът гледаше, четири зли лица като едно се извърнаха към него, усмивките им изразявайки съобщение, което не можеше да бъде сбъркано. Тази демонстрация е за теб! Кажи ни, каквото искаме!
Какво можеше да стори? Не разполагаше с отговори, които да ги задоволят.
Манум се взираше тъжно в потрепващата фигура на младия ездач. Нему не бяха задавали въпроси, скоро щяха да спрат да питат и тях двамата с Индретт.
Безстрастно брудуонците наблюдаваха как животът на ездача угасва, като че преценяваха последния удачен момент да нанесат завършващия удар. Наслаждавайки се на болката, поглъщащи я. Най-сетне, при кимване от страна на лидера, един от по-младите воини извади нож и го заби в гърба на младежа. Още няколко конвулсии, сетне замиране. Бе свършило.
През втория ден след напускането на Мьолкбридж, Компанията се движеше по-бавно. Пътят лъкатушеше из гората и трябваше внимателно да отбягват корените, прорязали набраздената почва. Над тях тънка ивица синьо небе следваше извивките на Западния път, всичко останало бе гора. Дълбока, мрачна, тъмна, тиха. Яздейки, Компанията бе обгърната от приглушената мрачина на леса. Един-двама клюмаха, унесени.
Западният път периодично излизаше от гората, за да нагледа Мьолкелва, тъй че членовете на Компанията получаваха неравномерна почивка от гнета на дърветата. Яздейки към извора й, можеха да видят реката в нейната младост: сега бе сбирка сплетени ивици, лежащи в широко чакълесто корито, пореснено със зановец, брези и върби, нагънати в краката на планините, чиито върхове се губеха из облаците. Пътят бе осезаемо стръмен, виейки се нагоре по тясна тераса между реката от лявата им страна и Склоновете отдясно. Бързи, студени потоци пресичаха пътя им. Тънка коричка прозрачен лед бе стегнала бреговете им, удебелявайки се над застояли води или вирове. Компанията отбеляза спускането на слънцето под хоризонта, макар да не го бяха виждали с часове, по сгъстяването на горския мрак и резкия температурен спад.
Отправяйки се на последната част от пробега си към Уиндрайз, леден вятър се надигна, за да ги посрещне. Той накара гората да заскърца и застене, клоните се удряха над главите им като бавен танц, в който дърветата впиянчени се сграбчваха едно друго. Широк чакълест конус изникна отдясно и пътят се отправи на дълго, бавно спускане нашир него. Линиите дървета от двете страни създаваха у пътниците впечатлението, че се намират в лишен от покрив коридор. В края на прохода можеха да видят силуета на плосковръха планина, обвита в деликатна розова мъгла, но докато яздеха напред, планината започна да затъва, за да изчезне впоследствие напълно.