— Къде отиде планината? — Стела запита стария фермер, който уморено сви рамене.
Уайра се изравни с тях.
— Това е Капстоун, Уиндрайз е в подножието й. Не е изчезнала. Изкачили сме се доста нависоко и планината е под нас. Това се нарича Коридорът на изчезващата планина. Малко остава — усмихна се весело, сетне позволи на коня си да изостане. Колкото и да й се искаше, Стела устоя на изкушението да се обърне и да продължи разговора.
Минута-две по-късно, той отново се изравни с тях.
— Това е конусът на Торрелстроммен — каза той на Кърр, ала очите му бяха върху Стела. — Уиндрайз лежи на мястото, където Торрелстроммен се слива с Мьолкелва. След миг ще го видим! — като в отговор на думите му, достигнаха средата на чакълестия конус, гората се отдръпна и в сумрака видяха проблясващите светлини на село. Уайра избърза напред, за да се присъедини към брат си, без да се обръща. Не се и налагаше, усещаше възхитените й очи върху себе си.
Бе доста мрачно, когато Компанията най-сетне навлезе сред къщите на Уиндрайз. Звездите вече бяха изгрели, но луната още не бе показала лик и капаците егоистично задържаха светлината в стаите, далеч от тъмните улици. Фарр се изравни с хауфута, без да казва нищо, залепил на лицето си гримаса, която можеше да пресече мляко. Водачът на Лулеа не възнамеряваше да пита мъжа от Мьолкбридж къде да нощуват и вместо това се обърна към брат му.
— Има две странноприемници, между които да изберем — отвърна Уайра. — „Трепетликовият чифлик“ е тиха и бирата е добре отлежала. Но „Шипъците“ е по-популярна. Някакви предпочитания?
Фарр промърмори нещо неразбираемо.
Хауфутът се намръщи към по-големия брат за миг, но по-голям ефект щеше да има, ако се беше смръщил към нощното небе.
— Не познавам и двете места, никога не съм бил тук преди. Кърр — обърна се в седлото към стария мъж, — познаваш ли това село?
— Не съм бил тук от двадесет години. Тогава имаше само една гостилница. Не й ли се беше случило нещо?
— Изгоря — грубо отвърна Фарр. — Искри от горски пожар подпалили сламения покрив. Всички посетители изгоряха — нотката на задоволство в гласа му не можеше да бъде пропусната.
Уайра заговори:
— Защо не отседнем в „Шипъците“? Може да се намира в Уиндрайз, ала поне има малко живец! Добра компания и наръчкан огън. Послушайте ме! — той потри ръце в очакване.
— Това решава нещата! — каза хауфутът. — Колкото и да обичам веселбата, точно сега имаме нужда от почивка и уединение, колкото по-малко въпроси за нас и пътуването ни, толкова по-добре. „Трепетликата“ ще бъде!
Уайра се обърна към едрия мъж.
— Не ни ли трябват новини за ездачите? — припомни му той. — Поне аз трябва да прекарам малко време в „Шипъците“, задавайки някой и друг завъртян въпрос.
— Върви — реши хауфутът, — ала бъди внимателен.
Фарр се навъси подир брат си, докато онзи изчезваше в нощта.
Назованият величествено „Трепетликов чифлик“ се състоеше от малка пивница, не по-голяма от всекидневна и шест малки стаички отзад; но бирата бе пивка, огънят излъчваше силна топлина и матраците обещаваха да бъдат меки, така че пътниците не възразиха. Най-младите членове на Компанията си легнаха рано, докато Кърр и хауфутът чакаха Уайра, заедно с Фарр. Един-двама местни влязоха в таверната, подозрително изгледаха странниците над чашите си с топла бира, размениха няколко думи и сетне излязоха.
— Негостоприемно място — отбеляза Кърр.
— Не зная как кръчмарят преживява — отвърна хауфутът. — Вероятно се възползва от летния трафик по Западния път.
— Твърде встрани от пътя е. Повечето хора биха я пропуснали. Пък и другата странноприемница е по-близо до входа на селото, така че има логика тя да привлича повечето пътници.
— Ако изобщо има такива — хауфутът поклати глава. — Не ми изглежда като село, което мнозина горят от желание да посетят.