— Няма да изминете и миля отвъд Снежния зид, без да се заблудите, брегаджии!
Хауфутът се обърна към фермера.
— Бях чувал, че уиндрайзци са горди люде, но не бих повярвал на подобно нещо! Нищо чудно, че малцина идват да разгледат Торрелстроммен, дори и през лятото!
— Така — отвърна Кърр. — И на мен не ми допада, но не забравяй защо вършим това. Лошите обноски ще бъдат забравени, щом спасим Манум и Индретт и заловим един от брудуонците.
— Как се казваш? — хауфутът запита слабичкия мъж.
— Каупа — отвърна онзи.
— Готов ли си да потегляме?
— Незабавно. Ала вие готови ли сте?
— Безочие! — изсъска Кърр.
Гърчавият наклони глава към стария фермер.
— Изглежда той не се нуждае от водач! — понечи да си излезе.
Фарр запречи пътя му.
— Всъщност идеята бе негова. Някои от нас не са на мнение, че е била особено удачна. Тръгваме. Ако това няма да те затрудни прекалено, качвай се на коня и поне се постарай да изглеждаш като гид!
Каупа изсумтя отново, но този път по-неубедително. Очите му нервно пробягаха по братята Сторрсен: широки плещи, зли очи, свободно висящи на поясите им мечове, с чиято употреба очевидно бяха добре запознати; тежки тояги, привързани към раниците им. Само опитен с подобни оръжия човек би се нагърбил да ги носи. Мъже от Мьолкбридж, ако не се лъжеше, а такива като тях не се поколебаваха да нараняват такива като него. Каупа се качи на указания му кон.
Осмината пътници напуснаха Уиндрайз час подир изгрев-слънце.
— Много ви здраве! — провикна се Фарр, когато и последната колиба остана зад гърба им. Далечните хълмове си препредадоха гласа му. Каупа го изгледа, но не каза нищо.
— Има много омраза в долината Мьолкелва — каза Кърр на хауфута. — Стотици години хората от Уиндрайз и Мьолкбридж са враждували, водели са се много битки. Уайра ми каза, че някога Мьолкбридж е бил доста могъщ град и Уиндрайз трябвало да им плаща данък. Но преди около сто години брегаджиите — както биват наричани всички чужденци — били изтласкани. Сега има крехък мир.
Лийт се огледа. Намираха се на около миля извън Уиндрайз и каменистите полета вече проредяваха. Отдясно надвисваха гори, зад които се извисяваха Склоновете. От лявата им страна се намираше реката, а право пред тях равнините преливаха в стръмен склон, от дъното на който се дочуваше шума на течаща вода. Далечната скала бе видима в ясния утринен въздух, нагъвана и мита от много дъждове; привидно, точно отвъд склона се издигаше Капстоун, сега доста по-висока от видяното в Коридора на изчезващата планина. Нямаше следа нито от хора, нито от животни.
— Няма много, което да си заслужава боя, мен ако питате — забеляза Лийт.
Не след дълго отново се озоваха сред горите и прекараха утрото с наведени глави, следвайки Западния път, докато той лъкатушеше покрай дърветата. Тук гората не бе толкова висока като тази край Мьолкбридж, дали заради студения вятър или заради някакво минало природно бедствие, Лийт не можеше да каже. Над главите им се сбираха облаци, сиви и заплашителни, с размазани по небето краища, недружелюбните снегоносни облаци на зимата. Лийт трябваше да присвива очи, за да вижда пътя.
Меланхолично настроение се стовари върху пътниците. Дори Сторрсенови изглежда не бяха подминати. Когато някой заговаряше, то бе в приглушен шепот. Лийт осъзна, че се намира в непозната земя, напълно безразлична за присъствието му. Утринната езда ги бе отвела отвъд някаква невидима линия, разделяща земята на людете от тази на… може би боговете, или на чудовищата, на дивата, неопитомена природа, дивота, която не можеше да бъде контролирана, в която хората щяха да имат нужда от умение, сила и късмет, за да оцелеят.
Накрая му дойде в повече.
— Какво му има на това място? — запита той, без да насочва въпроса си към никого конкретно. Седем глави се обърнаха към него.
Хауфутът се изсмя някак нервно, разрушавайки трупалото се през утрото напрежение. Сенките сякаш се поотдръпнаха.
— Малко е неприветливо, нали! Казвах си, че над тези дървета слънцето продължава да грее, но не изглежда да има ефект. И все пак дърветата не се простират безкрайно.
— Това е Витраин Глоум, Долината на тъгата, най-ниската от трите торрелстромменски долини — уведоми ги мрачно Фарр. — Няколко мили по-натам ще стигнем до мястото, където Айгелстроммен се влива в Торрелстроммен, точно над бързеите на Глоумския праг. Сетне идва Долината на отдиха, където се върви много по-лесно. Още днес отново ще яздим сред слънчевите лъчи, помнете ми думата! — Видяхте ли, казваха словата му. Казах ви, че нямаме нужда от водач.