Пътниците прекараха отвратителна нощ под сянката на Килт Кийнинг. Бяха открили надвесен син камък, под който да се скрият, ала това се оказа грешка, защото скалата събираше вода от Килтънския праг и никой не можа да се опази сух. Един по един зарязаха безплодните опити да заспят и цялата Компания бе готова за тръгване още в ранни зори.
Изкачването по Килтънския праг трябваше да почака до изгрева на слънцето, който от своя страна се бавеше. Лийт наблюдаваше как сребърните пръсти на мъглата се издигат като бавно разбиваща се вълна над възвишенията вляво. Постепенно долината бе покрита със студена мъгла, обгърнала като саван пътниците. Скоро бе невъзможно да се види на повече от няколко ярда.
Уморена, подгизнала и раздразнена, Компанията пое нагоре по коварно тесния праг. Конете бяха нервни и трябваше да бъдат придумвани периодично. Хауфутът прояви изненадващо умение в окуражаването на животните да го следват по тесния път. Изкачването им отне повече от час. Ала накрая всички стояха на върха.
Тук мъглата бе още по-интензивна, студен пашкул, заглушаващ всякакви шумове. Ромоленето на Торрелстроммен затихна, единственият шум бе бавното, отмерено тропане на конските копита по опасния път. Подгизнал и отвътре, и отвън, от пот и влага, Лийт трепереше неудържимо. Брадичката го болеше заради стискането на зъби от студ.
— Лоша работа! — най-накрая възкликна Кърр. — Трябва да се изсушим. Ще спрем и ще накладем огън.
— Имам по-добра идея — отвърна Уайра. — Мъглата се спуска от бърдата над нас. Във Винкулен често става така; в долините времето е такова — той размаха полувидима ръка из обвилата ги мрачина, — а по високите места е спокойно, тихо и слънчево.
За Лийт и останалите тези думи прозвучаха като обещание за пиршество, дадено на гладуващи. Беше ли подобно нещо възможно? Лийт се опита да заговори, но не можеше да помръдне челюст.
— На два дни път от Снаерфенс сме, три, ако времето остане такова — настоя Кърр. — Ще сме станали на ледени шушулки далеч преди да сме достигнали хълмовете!
— Тогава защо не открием път, който да ни изведе над мъглата?
— И да рискуваме да се загубим? Или да паднем в някоя пропаст, или да се строполим по някой склон?
— Очевидно не си живял в планината, старче — намеси се Фарр. — Може да се наложи да се изкачим само няколкостотин фута. Дори по-малко.
Хал вдигна ръка.
— Почакайте малко! Усещате ли го?
— Какво да усещаме? — запита го хор от гласове.
— Вятърът! — и дордето говореше, останалите също почувстваха вихъра по лицата си, развял краищата на наметките им. А когато повдигнаха глави нагоре видяха, че мъглата се разнася.
Тъкмо навреме, помисли си хауфутът. Ако спорът бе продължил, можеше да се стигне до размяна на удари. Кърр и Фарр трябваше да бъдат държани под око, изглежда двамата не си влияеха добре.
След като спряха да накладат огън и изсушат подгизналите си дрехи, Компанията продължи пътя си нагоре по Торрелстромменската долина. Пуст и отблъскващ пейзаж се разгръщаше пред очите им, докато яздеха. Последните парцали мъгла бидоха сметени от утринния вятър, разкрил зимното лице на Килт Кийнинг. Мек, сух сняг покриваше почти изцяло жилавите планински треви; оголената почва изглеждаше кафява и овъглена, сякаш снегът я бе обгорил. Не се виждаха други следи от растителност. Наместо дървета имаше камъни, огромните ваке на северните Склонове, често надвишаващи ръста на минаващите покрай тях пътници. Бяха разпръснати из дъното на долината, привидно рожби на неотдавнашна буря или свличане. Когато спътниците минаха покрай един от гигантските ваке, забелязаха мъха и лишеите, обсипали страните му. Много от скалите бяха разчупени, разкривайки оранжева кора, сякаш ръждясваха.
Торрелстроммен, поръбена с лед, бълбукаше в стръмното си корито, докато смълчани, замръзнали потоци лежаха застинали в страничните дефилета. От двете страни на тесния пролом на Долината на изгубената душа се издигаха сиви, заснежени хълмове, чиито очертания ту изникваха, ту потъваха в оловносивото небе. Насред тази безнадеждна местност Западният път продължаваше без оплаквания, сега превърнал се в затънал в сняг друм, отличаващ се единствено по липсата на камъни и указателните стълбове, вкопани в земята на всеки няколкостотин ярда.
Вятърът от долната долина се усили и отвратителният, пронизителен писък отново се завърна, за да ги потиска като погребална песен на оплаквачка. Хауфутът яздеше с прилепени от двете страни на главата си ръце, а Лийт изтръгна малко от подплатата на наметалото си и я натъпка в уши. Но нищо не можеше да заглуши нито остротата на звука, нито тази на вятъра. В късния следобед непокритата кожа бе почервеняла и възпалена от грубото фучене. Лийт отново установи, че не може да мърда брадичката си, този път заради смразяващия вятър и не по-малко смразяващия звук.