Търговецът стисна очи, за да не стане свидетел на случващото се долу, но друга сцена изникна зад затворените му клепачи; друго открито място, село далеч на юг и на изток, малка рибарска общност на брега на река Алениус. Докато се криеше сред дърветата в края на поляната, той бе гледал как безмилостните воини влизат от колиба в колиба, извлачват хората навън и ги накълцват на улицата или ги убиваха по домовете им. Писъците бяха ужасни, ужасни; майки напразно се молеха за живота на децата си, които биваха посечени пред очите им, непосредствено преди самите те също да бъдат умъртвени. Докато Манум бе наблюдавал безпомощно, селяните просто бяха изтребени. Ненужно. Никой от селяците не можеше да каже на мъчителите нещо за него, малцина изобщо получиха тази възможност. Най-накрая колибите бяха запалени и селото — сравнено със земята.
Предупредителни викове насочиха вниманието му обратно към настоящето. Той стисна очи, но не можеше да затвори и ушите си. Разнеслите се отдолу звуци бяха все така отвратителни.
Жената не бе убита. Вместо това бе зашеметена с удар по главата и пренесена нагоре по склона до мястото, където лежаха Манум и Индретт. По някаква причина брудуонците бяха взели още един пленник. Манум бе прекалено отвратен, за да се пита защо. Твърде често бе принуждаван да гледа безпомощно, докато други страдаха заради взетите от него решения и макар да си казваше, че вината не беше негова, не можеше да се пребори с обзелото го чувство на отговорност. Всяка рана, причинена от воините, които той бе привлякъл на запад, представляваше нов дълг, който той трябваше да плати; всяка причинена от ръцете им смърт добавяше нова тежест към вече носената от него. Щеше да стори всичко по силите си, за да предотврати брудуонската инвазия. Някак трябваше да избяга и да предупреди фалтанските кралства, някак трябваше да ги убеди да му повярват. Не можеше да понесе мисълта за тези зверства, повторени във всяко село на Фалта, в собствената му закътана Лулеа.
Изкатерването на Снаерфенс отне на Компанията цялата утрин. На места по пътя можеше да се върви с приятен ход, други места бяха потрошени и обсипани с камъни или окъпани от пролетните топежи, които сега лежаха вкочанени в ледени затвори високо над главите им. На три места пътят прерастваше в стълбище, в две от които стъпалата бяха изсечени в камъка, а на третото — изработени от дървени трупи. Ездачите биваха принудени да слизат от конете и да ги превеждат през най-лошите места.
— Кой е направил тези стъпала? — запита Лийт, докато пуфтяха нагоре по второто стълбище. — И кой поддържа пътя?
На хауфута не му бе останал дъх да отговори. Кърр понечи да отвърне, но вниманието му бе привлечено от вида на Хал, който се мъчеше по каменните стъпала непосредствено пред него. Краката на младежа трепереха от усилието.
— Може би ще е добре да поспрем за малко — обяви старият фермер. — Останах без дъх.
Сетне, рязко, той се обърна и подуши към небето.
— Какво е това? — възкликна той. — Усещате ли го?
— Какво? — запита Уайра.
— Морскосняг! Въздухът е напоен с него!
— Твърде навътре в земята сме за морскосняг — отбеляза Фарр. — Трябва да сме на около двеста мили от брега.
— Познавам миризмата на морскосняг!
— Бил съм във вътрешността много пъти, много повече от теб, старче — изтъкна Фарр, — и когато тук вали, снежинките са сухи и леки.
Кърр помириса ръкава на палтото си.
— Освен ако — той се изсмя, — миризмата не е по тези дрехи — той се изсмя засрамено. — Това е. Кроптър трябва да ги е държал в плевнята си през зимата.
— Казах ти, че не може да е морскосняг.
— Да, благодаря ти, Фарр — каза фермерът, посрамен от грешката си.
Междувременно хауфутът вече бе отпочинал и се замисли за тема, с която да ликвидира възможността от зародил се спор.
— Питаш кой е построил пътя? — каза той, обръщайки се към Лийт. Момчето кимна.
— Прокаран е от Първородните в дните преди морските пътувания. Много години прекарали в строенето на пътя, единствената връзка между Фирейнс и останалата част на Фалта. Някога е бил добре поддържан, имало е хора, които събирали такси и го поддържали, но с настъпването на корабоплаването пътният трафик западнал и таксите не били достатъчни за поправките. И постепенно пътят западал. Селата по протежението му — като Лулеа, Вапнатак и Мьолкбридж — правят всичко по силите си, за да го поддържат, но вече не е какъвто е бил преди.