Три години Каннуор прекарал в усамотение, бродещ по нивга небродени пътища, далеч от Дона Михст, събирайки знания из света. Родителите му изпаднали в отчаяние. Някои предполагали, че е намерил края си в някакъв нещастен случай, нещо възможно дори и в онези щастливи дни, докато други смятали, че е бил преведен отвъд от Най-възвишения. Гарад не разкрил що се случило между него и братовчед му, та да не опетни името на Саурга.
Нейде по това време висока, мършава фигура заговорила из далечните села. Отекливо говорел той за справедливост и равенство за всички; с ловки думи засявал въпроси и съмнения в сърцата человешки. Селяните живеели далеч от фонтана, та внезапно туй затормозило някои сред тях, що започнали да се чудят по каква причина са прокудени от големия град, където само водачите и техните семейства живеели. С огромната си мощ над Фуирфада странникът им напомнил за началото на Долината, където вси били като един и за заселването в Дона Михст, където всички били близо до Водата на вечния живот. Разказвал им за многото си пътешествия, за обширен, богат свят, чакащ извън стените на малката им долина, обещаващ свят, нуждаещ се от ред, свят на узряло за жътва изобилие. Достатъчно вече са живели людете в боязън, казал им той; време било да узреят и напуснат утробата, в която били затворени за толкова време. Това мислене хората усвоили и с нарастващо недоволство разпространявали аргументите на обгърнатия в сиво непознат. Тогава той си тръгвал, дирейки нови слушатели, които да омае, нови сърца да отрови — и скоро имал значително число следовници.
Сърцата на неколцина предчувствали нещо лошо, та докладвали за тези слова на Съвета на водителите. Уайд от рода Уента инкогнито посетил няколко сбирки, организирани от мистериозния странник, та установил, че у този човек Жизнеогънят бил угаснал. Белегът на огъня със сигурност носел и познанието му на Фуирфада — дълбоко; ала думите му не били тези на Най-възвишения и любезните му обноски криели загрозен дух. Тогава Уайд си припомнил бившия си ученик и за време не щял да признае, че поселият бунта бил Каннуор, обещаващото дете. Ала скоро не останало никакво съмнение.
Група недоволни селяни поискали визита със Съвета на водителите. Начело им стоял странникът, който — макар и проявявайки неохота — бил придуман да води делегацията. Членовете на Съвета обсъдили неправдите, ала бидейки чисти, не могли да вникнат в умовете на водените от Каннуор. Познаваният нявга от тях младеж сега ги ужасявал, че можели да видят неестествена промяна в него, а потресаващи заплахи били изписани на челото му. Само Уайд съзнавал, че Най-възвишеният е оттеглил огъня си от Каннуор, ала сал Уайд смятал подобно нещо за възможно. След като гневната група напуснала залата, Съветът започнал да обсъжда действия, ала не постигнал съгласие какво трябва да бъде сторено. Решили само да наблюдават, напук предупрежденията на Уайд от рода Уента.
Пратеници разпръснал Каннуор из самия град да сеят идеите му, ала самият той останал скрит. Много били людете що се вслушали и повярвали в думите на омраза и гняв, изговорени в онези дни, макар по-малко открито да се влели в редиците на недоволните. Ала малцина в града се противопоставяли на Каннуор с дела или думи, че много от тях се чувствали виновни за привилегированите позиции (както сега им се струвало), които несправедливо отнели от останалите; а други открили, че не притежават храбростта публично да отрекат целеустремения младеж, заглушени от заплаха и смущение.
Рано една сутрин, в зората на разногласието, градът открил забита в Площада на дъгата стрела — между Кулата на боготворението и Фонтанната скала. Желязната й дръжка била нажежена до червено, върхът бил златен, а на края й утринният бриз нежно полюлявал марисуонски пера. На насъбралата се на площада тълпа се струвало, че изпълнен с предупреждение глас говори. Никой не можел да си спомни точните думи, ала всички усетили наближаваща гибел. Някои тогаз се покаяли и немалко люде изоставили Каннуор. Стрелата тогава изчезнала; само белегът от нея останал. Изглеждало бедствието избегнато, ала със слова на ласкателство и измама Каннуор обвързал человеците със себе си с обещания за освобождение от наивността и умело подбрани подканяния от Фуирфада. Рекъл, че само неговите следовници следват волята на Най-възвишения, че само те съзирали нуждата да владеят света с даровете, които той им дал; само те съзирали нуждата да изоставят Долината. По това време Каннуор открито призовал за нарушаване на забраните на Най-възвишения. Възстъпил се пред людете, та рекъл: