Тъй Първородните били прокудени, изоставени в пустинна земя. С месеци обхождали безцелно ръба на Долината, следвайки северното разклонение на вече мъртвата падина. Когато мъглите най-сетне се разнесли, могли да видят, че долината е наводнена, пълна с нахлула изключително грубо вода от юг. Сред оцелелите били членовете на Съвета, които се опитали да организират живота на хората по познатия им начин, но повечето били твърде обезкуражени, за да мислят за нещо различно от непосредственото си оцеляване. Притежавали Джугом Арк, ала тя била малка утеха, само спомен за загубеното и начина, по който то било загубено. Някои от водачите вече започнали да спорят за нея и през втория месец от пътуването през севера Фурист, Аркос от Ландам и Раупа, Аркос от Леуктом, се сбили за все още топлата стрела.
Рейнир от рода Уента първи предложил да потърсят предполагаемите намиращи се на север пасища. Съветът на водителите одобрил идеята му и след шестмесечно пътуване били прекосили горното протежение на долината, отвъд водите. В бледата светлина на мрачна вечер бегълците видели висока, обвита в сиво фигура бързо да върви пред тях. Тя се обърнала към тях с пронизителен вик и заплашително размахала чукан. Тогава Фурист вдигнал високо Джугом Арк и фигурата се свила от страх при вида й, сетне се обърнала и се махнала от пътя им, отправяйки се на изток.
Най-сетне окаяната група се измъкнала от пустинята и навлязла сред зелени земи, ала не и преди смъртта да посети някои от тях. Само малка част достигнала Алениус, животворната река на север. По бреговете на тази широка река Фурист и Раупа още веднъж си оспорили принадлежността на Джугом Арк и Съветът поверил стрелата на Бюрей от рода Сайуиз. Сред тези полета оцелелите се разделили, че някои от водителите на кланове застанали зад Фурист, а други поддържали Раупа. По-голямата група прекосили реката със салове и се отправили на север. Водени от Фурист и съпътствани от Джугом Арк, останалите бавно поели на запад по южния бряг на реката.
Минавали поколения и родените в Долината измирали един по един. Заселили се в красиви места, макар малцина от живелите в Дона Михст да съумявали да оценят красотата им. Раждали им се деца, синове и дъщери, непосветени в Огнепътя, които никога нямало да бъдат привикани при Най-възвишения.
Гласът на стария фермер бе пропит с тъга. Той си пое дълбоко дъх.
— Малко остава да се каже за годините на радост, че само откъси от старите песни остават; много е било изгубено в сполетялата Долината на човешката младост разруха. Бързо отлитат мирните векове и историите без случки бързо се разказват. Мислете над милостта на Най-възвишения и човешкото безразсъдство.
— Това ли е всичко? — запита недоверчиво Лийт. — Най-възвишеният не ги ли е спасил? Нима просто е загърбил Първородните?
— Повечето от Часовоите смятат, че Най-възвишеният е вдигнал ръцете Си от хората. Други, като Кроптър, все още смятат, че Той понякога се намесва в делата ни. Аз самият никога не съм видял доказателства за което.
Навън дълбокият мокър сняг ги обгръщаше. Бурята виеше все така силно, но Компанията потъна в тайнствено мълчание, мислейки за Първородните, собствените им предци. Там, в заснежената падина в Брейданската пустош, неколцина самотни люде диреха закрила от стихийната мощ на вятъра, защитени единствено от собствената си находчивост. Един по един те заспаха край огъня под сянката на облака.
Глава 10
Фенни
Не се очертаваше да пътуват през следващите два дни. През това време бурята омекна само за малко и Компанията нетърпеливо изчакваше в импровизирания заслон. Бе изненадващо топло, телесната им топлина се оказа достатъчна да поддържа приемлива температура. За да се залисват, заеха се да поправят различни разкъсани места в дрехите и раниците си, разговаряха за родните си села и слушаха Кърр да им разказва още истории за Първородните.
Уайра издърпа глава от отвора за проветрение рано на третата сутрин и докладва:
— Бурята изглежда е отминала. Вече можем да продължим!
Бавно, внимателно, пътниците се откопаха от снежния си пашкул. Това бе доста по-трудно, отколкото си бяха представяли, защото трябваше да освободят раниците и наметалата от снежния слой, който ги притискаше здраво. Едва в средата на утрото пътниците мълчаливо стояха на повърхността на студен килим, простиращ се неразкъсан във всички посоки.