Красимир Бачков
През мъглата
За обяд бай Ангел изпържи яйца. Забърса старата мушама на масата и сложи двете чинии по средата. До тях нареди няколко дебело нарязани филии хляб, солницата и голяма гарафа, пълна с айран. Потърси люта чушка, но като не намери, изтърси няколко зърна чер пипер от мелничката и ги схруска. Залютя му приятно, вкусът бе като на силна ракия и доволно се позакашля. След това яйцата щяха да му се усладят повече.
— Милене! — провикна се той към другата стая. — Идвай да обядваме!
Почти веднага вратата се отвори и в кухнята влезе синът му. Момчето бе високо, слабо, с леко прегърбени рамене, бледо лице и черни тъжни очи. Скоро бе навършило двадесет и три години, но никой не би му дал повече от осемнадесет. Двамата седнаха от двата края на масата и посегнаха първо към хляба. Задъвкаха беззвучно, после придърпаха яйцата и скоро не остана нищо от храната. Синът взе гарафата, наля айран първо на баща си, а след това и на себе си. Пресушиха чашите бавно, на малки глътки. Бай Ангел въздъхна облекчено, като след добре свършена работа. Синът му го погледна и тихо започна:
— Та-та-та-та-та-та-та!
Бащата го успокои с ръка. Това им беше общата болка. От малък Милен заекваше много зле и не се намериха доктор и цяр да го излекуват. Ходиха и на врачки, и на баячки, и куршум му ляха, и светена вода пи, но нито полза имаше, нито надежда вече. С помощта на жестове, като глухонемите, момчето обясни, че е прочело нещо важно и за да разбере баща му какво точно е то, стана, отиде в другата стая и се върна с вестник в ръка. Бай Ангел го взе и си сложи очилата. На страницата за обяви с едър шрифт бе написано: „МЕЖДУНАРОДНИЯТ ЕКСТРАСЕНС И БИОЛЕЧИТЕЛ ВЛАДИМИР ГАСПАРЯН ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ! ЕЛАТЕ ПРИ НАЙ-ДОБРИЯТ УЧЕНИК НА КАШПИРОВСКИ И ЩЕ КАЖЕТЕ СБОГОМ НА БОЛЕСТИТЕ! РЕЗУЛТАТЪТ Е БЪРЗ И СИГУРЕН!“
Следваха уточнения за приемните часове, адреса и първоначалната такса от 1000 лева на преглед. Бащата остави вестника и свали бавно очилата, погледна сина си. Забеляза как в тъжните му очи просветна надежда и каза:
— Утре е сряда! Хубав ден е! Какво ще кажеш да опитаме? Милен се усмихна плахо, въздъхна с облекчение и кимна.
В трупата на Мойсей Обезич Катя изкара половин година. Работата бе лека, добре заплатена и не се налагаше да продава тялото си, за да живее. Всяка вечер изнасяха програма в три елитни заведения, а през останалото време бяха свободни да вършат каквото си искат. През първите седмици Катя спеше по цели дни. Опитваше се да забрави всичко. Не искаше, но в главата й се редяха образите ту на родителите, ту на дядо Горчо, ту на брат и Иван. Между тях се промъкваха, мръсните липа на мъжете, с които бе спала за пари, грубите им хищни ръце и лепкавата миризма на банкноти, от които започваше да я сърби носът.
Единственото спасение бе сънят, но когато по-късно и той не идваше, се наложи да разкаже всичко на Нина. В крайна сметка, тя й бе помогнала да влезе в трупата и се явяваше най-близкият и човек в момента. Един ден Нина я завари разплакана пред огледалото в хотелската стая, прегърна я и също се разплака. Носталгията мъчеше руското момиче, на моменти я караше да злобее срещу несправедливия живот, но през повечето време, широката й славянска душа прощаваше всичко на всеки и се опитваше да помогне както може. Сега, видяла сълзите на Катя, простичко я помоли да разкаже какво и тежи. На Катя толкова и трябваше. Тя подсмръкна, изтри си очите и носа с кърпичка и като гледаше към ръцете си започна:
— Аз баща си не помня! Казвах „татко“ на втория си баща, защото майка ми се омъжила скоро, след като баща ми починал. Те не си губили времето, майка ми веднага забременяла и така преди да се науча да говоря, вече си имах братче. С Ванко бяхме все заедно, играехме, смеехме се на детските си закачки и почти не се карахме. Той бе кротко дете и за разлика от майка ми и Васил — така се казваше вторият ми баща, ме обичаше чистосърдечно. Най-зле ставаше като дойдеше лятото. Другите деца се радваха заради ваканцията, морето и игрите, а аз тъжах. Всеки петнадесети юни ме качваха на автобуса и след два часа път, пристигах в село Шумка — при дядо ми Горчо. Той бе баща на истинския ми баща и при него изкарвах цялото лято — чак до петнадесети септември. Добър старец беше сиромахът, все се мъчеше да ми угажда, но нали бях дете, а в селото децата идваха на гости за малко и си тръгваха, аз скучаех и като коза по цял ден се катерех по баирите наоколо. В селото бяха останали трийсетина къщи, обитавани от по някой старец или бабичка. Събираха се на центъра, където веднъж дневно пристигаше автобусът, стояха на едни дървени пейки и мълчаха. По-страшно нещо от мълчанието на тези старци не съм виждала. Само когато някой от тях умреше, започваха да си спомнят живота му, бързаха да си кажат думата и после пак млъкваха, до следващото погребение. Така минаваше всяко лято, а аз се връщах у дома и слушах от Ванко колко хубаво било на морето, къде са ходили, какво са яли в ресторантите и плачех. Мъчно ми беше, че море бях виждала само на кино, а в ресторант влязох всичко четири пъти, докато станах на шестнадесет години. И четирите пъти там ме води Ванко — на рожденият си ден, без да знаят нашите. На него му даваха пари, защото бил мъж и когато стана на десет години, той ме хвана за ръка и ме заведе в най-хубавия ресторант в града. Поръча ми кебапчета, за себе си една лимонада и ме загледа с щастливи очи. Аз нали съм си ревла, дъвчех кебапчетата, сълзите ми капеха в чинията и така и не разбрах, вкусни ли са, или не. Важното е, че бях в ресторант. После, на всеки рожден ден, Ванко ме водеше в същия ресторант и заедно ядяхме кебапчета. Това бяха най-хубавите ми дни, за тия четири години. Някой отстрани, сигурна няма да ми повярва, но той определено не е имал родители като моите. Когато станах на шестнадесет, вече бях намразила и лятото и морето. В деня, в който се върнах в града, след ваканцията през тази година, се случи белята. Като споделихме преживяванията си от това лято, Ванко тръгна при някакъв приятел, а аз реших да пробвам жълтата тениска, която ми бяха донесли от морето за подарък. Влязох в детската стая, свалих си ризата и преди да облека тениската, вратата се отвори и се вмъкна Васил. Бях гола, затова се покрих с тениската. Васил мълчаливо се приближи, дръпна я рязко от ръцете ми и ме сграбчи за гърдите. Опитах се да избягам, но той ме събори и ръката му се спусна надолу. Точно тогава в стаята влезе Ванко. Извика сподавено, а баща му скочи, удари ме през лицето и се разкрещя. Започна да ме псува, да ме обвинява, че съм го предизвикала, като съм ходила гола из къщи, докато майка ми я нямало и все едни такива… После излезе навън и се прибра вечерта много пиян. Аз обясних на брат си всичко, а когато той заговори, започна да заеква. Искаше да ми каже, че се е върнал скоро, защото не намерил приятеля си, но така заекваше, че и двамата млъкнахме, задавени от болка и отчаяние. Тъпа история! За дните след това, не ми се и говори! На всичкото отгоре Васил отиде при дядо Горчо, доведе го в къщи и започна да ме обвинява и клевети. Добрият старец го запита какво иска, а оня направо му каза да продава каквото има в село и да носи парите. Такъв срам се измивал с пари, а точно сега много му трябвали, за да си купи нова кола. При нас все щяло да се намери едно място после за дядо Горчо. Старецът стана и без да каже дума, излезе. След десетина дни се върна и сложи на масата дебела пачка пари, увита във вестник. Дойде при мен, целуна ме по главата и докато аз пак плачех, спокойно каза: