— И това ще мине, моето момиче! На тоя свят всичко минава! Един ден, като се махнеш оттук, забрави лошото! Само така ще можеш да живееш човешки! А то иначе — всичко е лъжа!
Остави ме и излезе някъде навън. Чакахме го, но не се прибра нито тая, нито следващата вечер. На третият ден ни съобщиха, че се обесил в центъра на неговото село Шумка. Тогава решихме да избягаме с Ванко. Махнахме се от тоя проклет дом и цяла седмица пътувахме на стоп от място на място. Бяхме стигнали другия край на страната, когато полицията ни хвана и върна отново при нашите. Васил ме преби от бой, а след това Ванко с едно дърво му потроши новата кола. Всичко утихна за известно време, но брат ми толкова много заекваше, че почти престана да говори. В къщи започнахме да мълчим, като старците от дядовото село. Мен и майка ми, и Васил ме гледаха като чумава, защото много им се искаше да вярват, че за всичко съм виновна само аз. Така минаха две години, през които брат не успя да се излекува. Тогава Васил се обади на сестра си, която бе омъжена в Канада и уреди Ванко да отиде при нея. Там щял да се оправи от заекването, да научи език и да спечели пари по-късно. На сбогуване помолих брат си да не ми пише, защото пак мислех да избягам от къщи. Така и направих. Още на другия ден си взех една чанта багажи повече не се върнах там, Скитосвах къде ли не, наложи се да преспивам с мъже от време на време, за да не умра от глад, на няколко пъти дори си намирах работа за кратко, но в крайна сметка пак се оказвах на улицата — свободна, дива и сама. Чудно, как за толкова време, не срещнах един мъж, в когото да се влюбя, или поне да харесам с нещо. Всички ме гледаха като гладни вълци, ръфаха ме до болка, когато им паднех, но никой не протегна ръка да ме погали човешки, да ме запита какво ми е, че лягам с тях за мръсните им пари! Така я карах, докато те срещнах. Помниш ли сутринта, когато ме събуди на пейката, в онази църковна градинка?