И двамата не останали доволни от срещата.
— Здрасти — казал Барми.
— Здрасти — казал Понго.
— Тук ли си?
— Да. А ти?
— И аз.
— О! — казал Понго.
Пауза.
— Значи не си отишъл в Лондон? — попитал Барми.
— Не — казал Понго.
— О! — казал Барми.
— Ти май не си останал в Бридмут — забелязал наблюдателният Понго.
— Не — казал Барми.
— О! — казал Понго.
Пауза.
— Гледам, че си дошъл тук — казал Понго.
— Да — казал Барми. — Гледам, че и ти си дошъл тук.
— Да — казал Понго. — Странно съвпадение.
— Много странно.
— Е, наздраве — казал Понго.
— Наздраве — казал Барми.
И като пресушил чашата, той се опитал да демонстрира лекокрил непукизъм, ала настроението му било погребално. Като всеки проницателен мъж и той съумял да събере две и две и да пресее уликите, поради което му станало пределно ясно, че Любовта е докарала Понго в това селце и той, Барми, никак не одобрил това. Всъщност, както сподели с мен, именно в този момент у него се зародило първото мъгляво намерение да плюе на комичния диалог. Направо му се доповръщало при мисълта, че ще се наложи да попита такъв гаден гадник като Реджиналд Туисълтън-Туисълтън дали обича пуяк със зеле и да го халоса с чадър по главата, щом чуе отговора, че харесва приятеля си всякак.
След горния не особено комичен диалог разговорът им чувствително повехнал и не след дълго Понго се извинил сковано и се качил горе в стаята си. И докато Барми изслушвал разсеяно откровенията на барманката относно пораженията, които краставиците нанасяли върху храносмилателната й система, в заведението влязъл млад мъж и Барми незабавно мернал с набитото си око, че от врата му висяла вратовръзката на доброто старо училище.
Е, знаете как реагира човек на обществено място, щом зърне непознат, закичен с родната вратовръзка. Закриваш веднага с ръка своята и маневрираш рачешката към изхода, преди онзи да е установил идентичността на вратните украшения. Барми ловко извършвал всички тези препоръчителни процедури, когато барманката изрекла следните паметни слова:
— Добър вечер, господин Бриско.
И Барми спрял, замаян и бездиханен. Обърнал се към барманката и попитал с пелтечещ шепот:
— Бриско ли казахте?
— Да, сър.
— От Викарията?
— Да, сър.
Барми се раздрусал като недожелирана мерлуза. Мисълта, че е извадил неописуемия късмет да открие в брата на любимото момиче стар училищен другар, направо го обезсилила. В края на краищата, казал си той, докато свалял ръка от вратовръзката, нищо не скрепява дружбата по-силно от доброто старо училище. Срещнеш ли някого от доброто старо училище на непознато обществено място, казал си той, редно е веднага да се лепнеш за него и да започнеш да се побратимяваш.
С тази цел в ръка той се заприсламчвал към масата на новодошлия.
— Таквоз — започнал разговора. — Виждам, че носите…
Онзи нервно вдигнал ръка да закрие връзката, но разбрал, че вече е много късно за всякакви предпазни мерки. Усмихнал се тъжно и попитал Барми:
— Ще пийнете ли нещо?
— Благодаря, вече пия — отвърнал нашият човек. — Нали не възразявате да седна на вашата маса? Такава радост е да срещнеш съученик от доброто старо училище, нали?
— Ами… да.
— Аз май съм от доста по-късен випуск — продължил Барми, тъй като Бриско му направил впечатление на твърде напреднал в годините — двайсет и осем не му мърдали. — Името ми е Фортърингей-Фипс. А вашето май е Бриско?
— Да.
Барми преглътнал няколко пъти.
— Ъ… А… Хм… Ако не се лъжа, вчера срещнах сестра ви в Бридмут — казал той и нежно се изчервил.
Всъщност не се изчервил нежно, а направо заплющял мощно като знамето на призрака, дето бродел из Европа. Онзи го загледал втренчено и Барми проумял, че тайната му вече не е никаква тайна.
— Вчера сте я видели в Бридмут, така ли?
— Да.
— А днес сте вече тук?
— Ъ… да.
— Виж ти — замислено изрекъл старият училищен другар.
Настъпила пролука в разговора, която Барми запълнил с поредица безуспешни опити да преглътне заседнала рибя кост.
— Трябва да се запознаете с нея — изведнъж казал Бриско.
— Много бих искал — прошепнал пресипнало Барми. — Зърнах я само за миг, докато тя купуваше два килограма пушен бекон, но ми направи впечатление на очарователно момиче.
— Такава си е.
— Почти не я забелязах — продължил Барми, — но ми се стори доста симпатична.
— Да, да.
— Мимолетно я мернах, нали разбирате, но не бих се учудил, ако се окаже носителка на богата и добродетелна душа. Всъщност — заключил Барми, окончателно изгубил контрол над себе си, — едва ли ще сгреша, ако я опиша като неземно божествена.