— Трябва на всяка цена да се запознаете с нея — повторил мъжът. После изведнъж поклатил глава. — Впрочем не, няма смисъл.
— Как така? — проблеял Барми.
— Ами ще ви кажа. Знаете ги какви са момичетата. Палят се по разни неща и много страдат, ако някой им се присмее. Тъй като е дъщеря на свещеник, Анджелика понастоящем е изцяло погълната от предстоящия училищен празник, който се провежда всяка година по това време. А аз от пръв поглед виждам що за човек сте — остроумен, хаплив, ироничен. Сто на сто ще пуснете нещо заядливо по адрес на училищното празненство и макар че тя ще се посмее на остроумната ви забележка, съществото й ще бъде дълбоко наранено.
— Ама на мен и през ум…
— Да допуснем, че не го сторите. Да допуснем, че изречете нещо ласкаво по адрес на училищния празник. Тогава знаете ли какво ще ви сполети? Ще ви кажа какво. Преди да се усетите, тя ще се е вкопчила в ревера ви и ще ви е убедила да й помогнете в организацията. Няма да устоите на настойчивите й молби. И ще пукнете от скука.
Барми се разтресъл. Нещата се развивали от хубаво към прекрасно и надхвърляли и най-дивите му надежди.
— Да не би да се опитвате да кажете, че тя ще ми позволи да й помагам в организирането на училищния празник? — мълвял той с пресъхнали уста.
— Нали не сте луд да приемете?
— Би ми доставило върховно удоволствие.
— Е, щом така смятате, нищо по-лесно от това да ви го уредя. Тя всеки момент ще мине оттук, за да ме вземе с колата си.
И действително само след две минути през отворения прозорец звъннало сребристо гласче, приканващо стария училищен другар, който, както се оказало, отговарял на името „Гнусльо“, бързо да се омита оттам, защото гласчето нямало намерение цяла нощ да виси пред селските кръчми.
И така, на излизане Гнусльо забърсал и Барми и ето — отпред чакала Тя, зад кормилото на двуместна кола. Барми бил представен, момичето се усмихнало широко, Барми се усмихнал широко, Гнусльо казал, че Барми умира от желание да помогне в подготовката на училищния празник, момичето пак се усмихнало широко, Барми пак се усмихнал широко… След малко колата потеглила, а последните Нейни думи били напомняне, че мероприятието започва в понеделник точно в два часа.
По време на вечерята Барми и Понго порепетирали диалога. Практиката им била докато се хранят, да усъвършенстват номера си, защото били установили, че дъвченето изостря интелекта им. Ала тази вечер липсата на ентусиазъм се забелязвала и с невъоръжено око. Помежду им царяла подчертана леденина. Понго започнал с репликата, че леля му се оплаквала от ревматизъм, а Барми отвърнал вяло, че кой не би се оплаквал при това положение. Барми казал, че баща му не можел да посрещне разноските си, а Понго рекъл умряло, че в такъв случай не бивало да ходи на гарата. Ала предишният живец го нямало вече. Тъкмо били провесили ченета, отдадени на намусено мълчание, когато вратата се отворила и барманката провряла глава в процепа.
— Госпожица Бриско току-що остави за вас съобщение, господин Фипс — казала тя. — Заръча да отидете преди два часа. Един и петнайсет щяло да е най-добре, защото винаги имало какво да се върши в последния момент.
— Дадено — отвърнал Барми леко смутен, тъй като чул как приятелят му рязко всмукал въздух.
— Ще й предам — казала барманката.
И тя се оттеглила, а Барми установил, че очите на Понго се опитвали да прогорят в него дупки като със сярна киселина.
— Какво беше това? — изсъскал Понго.
Барми се опитал да махне нехайно с ръка.
— Ами нищо особено. Просто местният училищен празник. Дъщерята на тукашния викарий1 — някоя си госпожица Бриско — много ме моли да намина в понеделник и да й помогна да се справи с организацията.
Понго се заел да скърца със зъби, но бил възпрепятстван от картофа в устата си. Затова впил ръце в масата, докато кокалчетата му видимо побелели.
— Правилно ли разбирам, че си се промъкнал зад гърба ми и си додавал с гнусното си присъствие на горката госпожица Бриско? — поискал да знае той.
— Не ми допада тонът ти, Реджиналд.
— Не ми говори за тонове! Тонът си е моя грижа! От всички долни псета ти се оказа най-долното! Значи това означава за теб нашето приятелство? Мъкнеш се тук и се опитваш да ми отнемеш любимото момиче.
— Ама такова…
— Достатъчно!
— Ама чакай…
— Не желая повече да те слушам!
— Ама, дявол да го вземе, аз също я обичам. Какво съм виновен, че и ти си падаш по нея? Все пак, ако един мъж обича едно момиче и друг мъж също обича момичето, не можеш да очакваш от мъжа, който обича момичето, да се разкара от пътя само защото по някаква случайност познава мъжа, който също обича момичето. Когато се намеси Любовта, всеки трябва сам да се грижи за интересите си. Да си видял Ромео да зарязва Жулиета, за да услужи на близък приятел? Ха! Затова не виждам…