И тя се оттеглила, а след нея в стаята се възцарило измъчено мълчание.
— Все пак ни остава нашето Искуство — обадил се след време Барми и като прекосил стаята, потупал по рамото приятеля си. — Знам, че това е страшен удар…
Понго вдигнал лице от шепите, с които го бил захлупил. Затърсил с треперещи пръсти цигарите в джоба си. Очите му били като на току-що събудил се от невъобразим кошмар.
— А дали е удар? — попитал той. — Тези неща трябва да се оглеждат от всеки възможен ъгъл. Заслужава ли момиче, преднамерено допуснало един мъж да премине през ужасите на училищното празненство, да си скубя косите по него?
Барми се стреснал.
— Не бях се сетил за този аспект. Или пък момиче, хладнокръвно хвърлило един мъж в ноктите на Селските Майки.
— Напомни ми един ден да ти разправя за една игра, наречена „У дома ли е господин Смит?“, при която ти завират главата в чувал, а подрастващите те ръгат с пръчки.
— Аз пък да не забравя да ти споделя за Майката със сивото наметало, която си мереше силата на онзи апарат.
— Имаше едно хлапе на име Хорас…
— Като си спомня Майката с бомбето…
— Всъщност никъде не можем да се денем от факта, че допуснахме да изгубим способността си да мислим трезво и изплезихме езици по едно момиче, чиято представа за другар в живота е едно просто „Ей, ти там!“, с което да се разпорежда както й скимне и което да предоставя за разтерзание на малолетното население на родното си село, без намек от милосърдие — с други думи, свещеническа щерка. Ако искаш да научиш тайната на щастливия и преуспяващ живот, Барми, приятелю, тя е „Стой настрана от свещеническите дъщери“.
— Дадено — веднага приел Барми. — Какво ще кажеш за предложението ми да наемем кола и незабавно да поемем към столицата?
— Гласувам с две ръце за. И ако желаем да се представим в най-добрата си форма на единайсето число от месеца, редно е още сега да възобновим репетициите.
— Колко си прав, старче.
— Не разполагаме с кой знае колко време.
— Никак дори. Имам една леля, която се оплаква от ревматизъм.
— Че кой не би се оплаквал на нейно място? Моят баща пък не може да си посрещне разноските.
— Не го пускай тогава да ходи на гарата. Чичо ми Джо е нагазил с двата крака.
— Горкичкият. Какво прави?
— Учи деца да плуват. Слушай, Понго, напоследък много мислих по въпроса. Тази година ти вземи зелените бакенбарди.
— Не, не, и дума да не става! Знам колко си привързан към тях.
— Вземи ги, честна дума. От вчера си мисля колко ще ти отиват.
— Барми!
— Понго!
Те си стиснали ръцете. Та думата ми беше (заключи Образът), че дружбата им мина през огън и вода и излезе оттам по-крепка от слънцето и въздуха за търтеите.