— Преди изгрев-слънце, ако животните ти са добри.
— Ти и през нощта ли можеш да минеш през соленото езеро?
— Ако свети луната, мога. Но ако е тъмно, прекарвам нощта в езерото. Има места, където солта е толкова дебела, че може да издържи цял керван, спрял на бивак.
— Ще ни преведеш ли?
— С удоволствие, ефенди.
— Хайде тогава най-напред да поразгледаме езерото.
— Още ли не си минавал през солено езеро?
— Не.
— Тогава ела! Трябва да видиш блатото на смъртта, мястото на гибелта, морето на мълчанието, през което ще те преведа
с твърда крачка.
Излязохме от колибата и тръгнахме на изток. След като минахме през широка блатиста ивица, стигнахме до същинския бряг на соленото езеро, чиято вода, покрита от соления пласт, не се виждаше. Забих ножа си на няколко места и установих, че соленият слой е с дебелина 14 см. При това бе толкова здрав, че можеше да издържи човек с нормално тегло. Беше покрит с тънка пясъчна покривка, която на много места беше изду хана от вятъра и солта проблясваше със синкавобяло сияние.
Докато се занимавах с това проучване, зад нас се чу глас:
— Ес селям алейкюм!
Обърнах се. Пред нас стоеше слаб, кривокрак бедуин, комуто някоя болест или може би изстрел беше отнел носа.
— @Ве’алейкюм ес селям! — отговори Садек. — Какво прави моят приятел Арфан Ракедим тук, на соленото езеро? Ти си облечен за път? Чужденци ли ще превеждаш през собха?
— Така е — отвърна попитаният. — Двама мъже, които ще дойдат след малко.
— Къде искат да отидат?
— Във Фетнаса.
Мъжът на име Арфан Ракедим беше всъщност другият водач, за когото Садек беше говорил. Той посочи към мен и Халеф.
— Тези двама чужденци също ли искат да минат през блатото?
— Да.
— Закъде са?
— Също за Фетнаса. Аз ще ги водя.
— Могат да тръгнат веднага с мен; ще си спестиш труда.
— Те са ми приятели и това няма да ме затрудни.
— Знам, че си стиснат и не изпускаш нищо. Винаги си ми отнемал най-богатите пътници.
— Никого не отнемам. Водя само хората, които доброволно идват при мен.
— Мълчи! Защо Омар, синът ти, също стана водач? Вие брутално ми отнемате хляба, за да умра от глад. Но Аллах ще ви накаже и ще отклони стъпките ви така, че блатото да ви погълне.
Възможно бе борбата за хляб да е раздухала вражда между тях, но очите на този човек съвсем не бяха доброжелателни, а това бе достатъчно, за да нямам желание да му се доверя. Афран Ракедим се обърна и се отдалечи от брега, където на известно разстояние се появиха двама ездачи. Бяха двамата мъже, които бяхме срещнали в пустинята, а след това и преследвали.
— Сихди — извика Халеф, — познаваш ли тези негодници? Ще ги оставим ли спокойно да се измъкнат?
Той вече беше вдигнал оръжието си за стрелба. Но аз го възпрях.
— Кои са тези мъже? — попита нашият водач.
— Убийци! — отговори Халеф.
— Убили са някого от твоето семейство или племе?
— Не.
— За кръв ли имаш да им отмъщаваш?
— Не.
— Тогава ги остави на мира! Няма смисъл да се месиш в чужди работи.
Садек говореше като истински бедуин. Не смяташе за необходимо дори да удостои с поглед хората, които му бяха описани като убийци. Те също ни забелязаха и ни познаха. Видях как се разбързаха да тръгнат по соления пласт. Когато потеглиха, чухме презрителния им смях, след което ни обърнаха гръб.
Върнахме се в колибата, почивахме до обяд, а после се запасихме с необходимите провизии и поехме по опасния път.
Зимно време съм изминавал дълги разстояния със снегоходки върху непознати реки и съм очаквал всеки момент да пропадна в леда, но никога не съм изпитвал усещането, което ме обзе, щом стъпих върху коварното солено блато. Това бе нещо като чувството, изпитвано от въжеиграча, несигурен дали въжето, върху което е стъпил, е закрепено както трябва. Вместо лед — сол. Това беше необичайното. Странният звук, цветът, формата на този солен пласт — всичко ми изглеждаше много по-чуждо, отколкото сигурно ми се искаше да го чувствам. Проверявах всяка стъпка и търсех белези за здравината на пласта. На места той беше толкова твърд и гладък, че биха могли да се използват кънки, след това обаче отново ставаше мръсен и рохкав, подобно на топящ се сняг, и не беше в състояние да издържи и най-малкия товар.
Едва след като попривикнах към необичайните условия, отново се качих на коня, за да се доверя на водача и на инстинкта на моето животно. Изглежда, дребният жребец не минаваше за първи път през такова място. Той весело стъпваше, когато се чувстваше сигурен, а там, където увереността му беше разколебана, показваше похвално предпочитание към най-добрите места на пътеката, чиято ширина обикновено бе само една стъпка. Тогава прилепяше уши към главата си, подушваше земята, пръхтеше несигурно или замислено, а понякога предпазливостта му стигаше дотам, че пробваше съмнителното място с няколко удара на предното си копито.