Направих го. Той огледа острието и след това каза:
— Това желязо мога да счупя на две с ръце. А я виж моята джанбийе.
Той извади камата си от ножницата. Тя беше произведение на изкуството, с две остриета, леко закривена, чудесна изработка, а от двете страни на арабски беше изписан девизът: «В ножницата само след победа.» Тази кама сигурно беше изработена от онези стари известни майстори на оръжия в Дамаск, които днес вече не са живи и с които никой не може да се сравнява.
— Харесва ли ти? — попита шейхът.
— Сигурно струва колкото петдесет овце!
— Кажи сто или сто и петдесет, защото тази джанбийе са носили десет от моите предци и тя никога не се е чупила. Нека бъде твоя! Дай ми вместо нея твоята!
Това беше размяна, която не биваше да се отхвърля, ако не исках много да обидя шейха. И аз му подадох моята кама.
— Благодаря ти, Есла ал Махем. Ще нося този нож като спомен от теб и за честта на твоите предци.
— Тя никога няма да те изостави в беда, докато ръката ти е крепка — увери ме той.
В този момент чухме тропот на конски копита и веднага след това иззад скалата, която прикриваше скривалището ни на юг, се появи един конник. Беше моят Халеф.
— Сихди, трябва да дойдеш! — извика той, като ме видя.
— Какво става, Хаджи Халеф Омар?
— Ние победихме!
— Трудно ли беше?
— Лесно стана. Всички са пленени!
— Всички ли?
— С шейховете им! Хамдулиллях! Само Есла ал Махем, шейхът на обеидите, липсва.
Обърнах се към шейха.
— Виждаш ли, че ти казах истината? — После попитах Халеф: — Абу-мохамедите пристигнаха ли навреме?
— Те вървяха толкова плътно зад джоварите и така затвориха долината, че нито един враг не можа да се измъкне. Кои са тези мъже?
— Това е шейхът Бела ал Махем, за когото ти спомена…
— Твои пленници ли са?
— Да, ще дойдат с мен.
— Уалах, биллях, таллах! Разреши ми да се върна веднага, за да занеса тази вест на Мохамед Емин и Малек. Той препусна обратно.
Шейх Есла яхна един от нашите коне, а гъркът беше качен на друг; останалите обеиди трябваше да вървят пеша. И така колоната ни потегли. Ако победата в Уади Дерадж не беше струвала повече кръв, отколкото нашата победа, можехме да бъдем доволни. Споменатият вече проход ни изведе от другата страна на планината. Като слязохме в равнината, тръгнахме право на юг. Още много преди да стигнем до Уади, забелязах четирима ездачи, които приближаваха към нас. Препуснах срещу тях. Бяха Малек, Мохамед Емин и шейховете на абу-мохамедите и алабейдите.
— Ти си го пленил? — извика Мохамед Емин срещу мен.
— Есла ал Махем ли? Да.
— Слава на Аллах! Само той липсваше. Колко мъже изгуби в битката?
— Нито един.
— Има ли ранени?
— От нашите не. Само един от враговете получи куршум.
— Значи Аллах е бил милостив към нас. Имаме двама убити и единайсет ранени.
— А враговете?
— На тях не им провървя. Бяха напълно обградени, така че никой не успя да избяга. Стрелците ни се целеха точно, но самите те не можеха да бъдат улучени, а конниците ни се държаха плътно един до друг, както ти ги беше научил. Като излязоха от клисурите, пометоха всичко пред себе си.
— Къде е сега врагът?
— Пленен в Уади. Предадоха всичките си оръжия и никой не може да се изплъзне, защото сме обградили долината. Ха, ето че виждам Есла ал Махем! Но да вярвам ли на очите си? Той е въоръжен!
— Да, обеща ми да не бяга. Не знаеш ли, че храбрият враг трябва да се уважава?
— Той искаше да ни унищожи!
— За това ще бъде наказан.
— Щом си му оставил оръжията, така да бъде. Ела!
Препуснахме към бойното поле, а другите ни последваха по възможно най-бързия начин. На мястото за превързване на ранените цареше оживление, а известен брой въоръжени хадедихни бяха образували кръг, в средата на който седяха победените и вързани шейхове. Изчаках, докато Есла се приближи, и предпазливо го попитах:
— Искаш ли да останеш с мен?
Както и очаквах, отговорът му гласеше:
— Те са мои съюзници, мястото ми е при тях. Той влезе в кръга и седна. Никой не каза нито дума, но се видя, че при появата му другите двама шейхове се изплашиха. Вероятно бяха възлагали някакви надежди на него.
— Заведи пленниците си долу в долината! — каза Мохамед Емин.
Постъпих според желанието му. Като влязох в Уади Дерадж, пред очите ми се разкри изключително живописна гледка. За да се облекчи движението, в защитния вал беше направен проход, а от двете страни на склоновете на долината бяха поставени наблюдателни постове. Цялата Уади гъмжеше от пленени хора и коне, а в дъното й се бяха разположили нашите съюзници, доколкото бяха успели да си намерят място. Някои от хадедихните се занимаваха със събирането на вражеските коне, за да ги изведат в равнината, където на огромен куп бяха събрани плячкосаните оръжия.