— Погрижихте ли се за ранените врагове? — попитах аз Мохамед Емин.
— Превързаха ги, както ти пожела.
— А сега какво ще правим?
— Днес ще празнуваме победата си и ще организираме най-голямата фантазиа, каквато тук никога не е имало.
— Имаме ли време за такъв празник?
— Какво би могло да ни попречи? — отвърна той с въпрос.
— Работата. И приятели, и врагове трябва да се подкрепят.
— Ще определим хора, които да свършат това.
— Колко време смятате да държите пленниците тук?
— Докато им бъде позволено да си тръгнат.
— А кога ще стане това?
— Възможно най-скоро. Нямаме ядене за продължително време за толкова голяма войска от приятели и врагове.
— Виждаш ли, че имах право? Празник на радостта ще се устрои, но едва когато има време за него. Най-напред трябва да се съберат шейховете, за да обсъдят всичко необходимо, а тогава решенията на това събрание да се изпълнят по най-бързия начин. Кажи на шейховете, че шест хиляди души не могат да стоят тук заедно в продължение на много дни!
Мохамед Емин тръгна, а към мен се приближи Линдси.
— Чудесна победа, нали? — каза той.
— Великолепна.
— Как свършил моята работа, сър?
— Отлично!
— Хубаво! Хм! Много хора тук.
— Вижда се.
— Дали сред тях няма някои, които да знаят къде има руини?
— Възможно е. Може би трябва да попитаме.
— Питайте, сър!
— При първата възможност!
— Сега, веднага!
— Извинете, сър Дейвид, но сега нямам време. Може би присъствието ми на съвета, който ще започне след малко, е необходимо.
— Добре. Но след това ще пита! Нали?
— Разбира се.
Отправих се към шатрите.
Там ми се отвори доста работа, защото по превързването на ранените имаше още какво да се прави. Като се погрижих за всичко, влязох в шатрата, където шейховете провеждаха съвета си. Вътре цареше оживление. Още не бяха успели да се споразумеят по основните въпроси и мисля, че дойдох тъкмо навреме.
— Ти ще ни посочиш изход от положението, Кара Бен Немзи — каза Мохамед Емин. — Бил си по всички страни на земята и знаеш кое е справедливо и полезно.
— Питайте, ще ви отговоря!
— На кого принадлежат оръжията на победените?
— На победителите.
— А конете им?
— Също.
— А облеклото им?
— Разбойниците им го вземат, но истинските правоверни им го оставят.
— На кого се полагат парите и украшенията им?
— Истинският правоверен взема само оръжията и конете.
— На кого принадлежат стадата им?
— Ако враговете ви не притежават нищо друго освен стадата си, то те им принадлежат, но от тях трябва да платят разходите по войната и годишен налог.
— Ти говориш като приятел на нашите врагове — изръмжа той. — Ние ги победихме и сега животът им и всичко, което имат, ни принадлежи.
— Говоря и като ваш, и като техен приятел. Ти казваш, че техният живот ви принадлежи.
— Но това е така!
— Искате ли да им го отнемете?
— Не. Ние не сме палачи и убийци.
— Ами нали искате да вземете стадата на враговете си? Могат ли те да живеят без стадата си?
— Не.
— Ако им вземете стадата, значи им отнемате и живота. Да, в този случай вие самите се ограбвате.
— Как така?
— Нали победените трябва в бъдеще да ви плащат налози?
— Разбира се.
— И от какво? Може ли един бен араб да плаща налози, ако няма стада?
— Устата ти говори мъдро и ясно.
— Чуйте по-нататък! Ако вземете всичко от победените — дрехите им, скъпоценностите, стадата, — така ги принуждавате да крадат и да грабят, за да не умрат от глад. И къде ще крадат те?. Най-напред при своите съседи, а това сте вие. Къде ще грабят? Първо при този, който ги е докарал до просяшка тояга и ги принуждава да крадат, а това сте вие. Кое е по-добро? Да имате за съседи приятели или разбойници?
— Първото.
— Превърнете враговете си във ваши приятели, а не в разбойници! От победения се взема само това, с което може да навреди. Ако им вземете оръжията и конете, ще получите десет хиляди различни оръжия и три хиляди коне. Малко ли е това?
— Много е, ако човек размисли добре.
— Вашите врагове няма да имат нито оръжия, нито достатъчно коне, за да водят война. Ще ви бъдат подчинени и ще трябва да се поставят под вашата закрила, за да могат да се опълчат срещу другите си врагове, а тогава ще трябва да помагат и на вас срещу вашите неприятели. Е, казах каквото мислех по този въпрос.