— Колко мъже има в бивака ви?
— Ти наистина ли си пратеник на нашия шейх, господарю? Това недоверие увеличи и моето.
— Такъв съм. Говорих с него и с шейховете на обеидите и джоварите.
— Какво послание носиш?
— Посланието на мира.
— Защо шейхът не изпрати някой мъж от своето племе?
— Мъжете на абу-хамедите идват непосредствено след мен.
Не исках повече да увещавам стареца да говори и потеглих напред, но близо до брега покрай реката, за да преброя островите. Когато оставихме зад себе си и третия, Тигър правеше завой и ето че пред очите ни се появиха шатрите на бивака. Равнината наоколо гъмжеше от камили, говеда, кози и овце. Конете бяха малко. Видях също и няколко мъже, но те бяха стари и немощни, тоест безопасни. Тръгнахме по пътеката към шатрите.
Пред една от палатките стоеше младо момиче и галеше вързания там кон. Щом ме видя, то изпищя, скочи върху животното и препусна. Трябваше ли да последвам избягалата? Не го направих. Пък и нямаше да има кой знае каква полза, защото вече бях заобиколен от всички намиращи се в лагера хора: старци, болни, жени и момичета. Един възрастен мъж сложи ръка върху шията на коня ми и попита:
— Кой си ти, господарю?
— Аз съм пратеник, когото ви изпраща Цедар Бен Хули.
— Шейхът с каква вест те изпраща?
— Ще ви кажа, след като всички се съберете тук. Колко воини е оставил?
— Петнайсет млади мъже. Айма сигурно е отишла да ги доведе.
— Тогава разреши ми да сляза от коня! Ти обаче — обърнах се аз към Халеф — веднага продължи нататък, защото и джоварите трябва да узнаят същата вест!
Халеф знаеше какво искам да кажа. Той обърна коня си и препусна по обратния път.
— Не може ли другарят ти да остане, за да си почине, да се нахрани и утоли жаждата си? — попита старецът.
— Той не е уморен и не е гладен — обясних му аз, — а задачата му не търпи отлагане. Къде са младите воини?
— На острова.
Ах, пак този остров.
— Какво правят там?
— Те — запелтечи старецът… — пасат стадата.
— Далеч ли е този остров оттук?
— Не. Виж, вече идват!
Наистина откъм реката към нас препускаше група въоръжени мъже. Това бяха младежите от племето, още почти момчета; бяха оставили тях и старците. Младежът, който беше най-отпред, а същевременно и най-представителният, вдигна боздугана си и както яздеше, го хвърли по мен, като извика:
— Кучи сине, ти се осмеляваш да дойдеш при нас?
За щастие държах пред себе си тежката пушка и успях да отбия удара с приклада й. Но копията на всичките момчета се насочиха към мен. Не им обърнах особено внимание, а смушках врания си жребец с колена и го притиснах плътно до оня на нападателя. Изглежда, само той от момчетата беше на около двайсет години.
— Момче, ти се осмеляваш да нападаш гост на твоето племе? При тези думи го дръпнах към себе си и го сложих пред мен върху жребеца. Той висеше в ръката ми с отпуснати крайници като дървен палячо. Беше го обзел страх.
— Сега мушкайте, ако искате да убиете някого! — добавих аз. Разбира се, те не направиха това, защото заложникът ми седеше пред мен като щит. Но момчетата не стояха съвсем нерешително. Някои от тях слязоха от конете и се опитаха да се доближат до мен отстрани или отзад, докато останалите продължаваха да ми отвличат вниманието. Дали да ги раня? Щеше да е жалко. Оттеглих коня си назад, плътно до една шатра, така че да си осигуря тила, и попитах:
— Какво съм ви направил, та искате да ме убиете?
— Ние те познаваме — отвърна единият. — Повече няма да можеш да ни избягаш. Ти си човекът с лъвската кожа!
— Говориш много смело, момче с агнешка кожа!
Тогава една жена с вой вдигна ръце нагоре и извика:
— Той ли е? Не му причинявайте нищо, защото е страшен!
— Ще го убием! — упорстваше бандата.
— Той ще ви разкъса и след това ще изчезне във въздуха!
— Няма да изчезне, а ще остане тук — изсмях се аз и блъснах пленника си сред нападателите. После скочих от коня и се мушнах в шатрата. С един замах на камата си разширих входа дотолкова, че да мога да издърпам Рих при себе си, за да не го излагам на опасност. Така бях защитен от жилата на тези оси.
— Хванахме го! Хамдулиллях, хванахме го! — ликуваха вън.
— Обкръжете шатрата! Не го пускайте да излиза! — изкрещя друг глас.
— Застреляйте го през платното на палатката! — отекна вик.
— Не, ще го хванем жив. Враният му кон е при него; а него не трябва да нараняваме. Шейхът иска да го има.