Отпред крачеше водачът, аз го следвах, а след мен яздеше Халеф. Пътят до такава степен беше погълнал вниманието ни, че почти не разговаряхме. Вече повече от три часа бяхме вървели така, когато Садек се обърна към мен.
— Внимавай, ефенди, сега приближаваме най-опасното място по целия път. Пътеката често минава през дълбока вода и става толкова тясна, колкото да сложиш върху нея една до друга двете си длани.
— А здравината достатъчна ли е?
— Не мога да ти кажа точно. Тя непрекъснато се променя.
— Тогава ще сляза, за да разпределя тежестта.
— Не прави това, ефенди! Конят ти ще се ориентира много по-добре от теб.
Тук господар и учител беше водачът. Послушах го и останах върху седлото. Но и до днес тръпки ме побиват, като си спомня за това, което преживяхме през следващите десет минути. При такива обстоятелства тези десет минути се превръщат във вечност.
Бяхме стигнали до терен, където се редуваха равнина и възвишения. Вярно, че вълнообразните височини се състояха, от здрава, издръжлива сол, но пък равнинните места представляваха гъста, кашообразна маса, в която имаше само отделни тесни ивици, по които хората и животните можеха да вървят само при условие, че внимават изключително много, но бяха изложени на голяма опасност. Въпреки че седях върху седлото, зелената вода често стигаше до коленете ми, а проходимите места трябваше да се търсят предварително под водата. Най-лошото беше обаче, че водачът, а след това и животните трябваше да проверяват тези места, преди да се осмелят да тръгнат по тях с цялата си тежест, но опората под краката ни беше толкова несигурна и измамна, че човек не биваше да спира нито за миг, ако не искаше да потъне. Беше ужасно!
Стигнахме до едно място, което ни предлагаше горе-долу сигурна, почти двайсет метра дълга и около двайсет и пет сантиметра широка пътека.
— Ефенди, внимавай! Сега сме в ръцете на смъртта — извика водачът.
Садек се обърна с лице на изток и започна да чете на висок глас свещената Фатиха, първата сура на Корана:
— В името на всемилостивия Господ. Хвала и слава на Бога, на господаря на света, на Всемилостивия, който ще ни съди в деня на Страшния съд! Ние ще ти служим и искаме да те помолим да ни преведеш по верния път, по този, по който ще се радваш на милосърдието си, а не по…
Зад мен Халеф също беше потънал в молитва. Но изведнъж и двамата едновременно млъкнаха. Между двете най-близки вълнообразни възвишения изтрещя изстрел. Водачът размаха ръце във въздуха, нададе вик, стъпи встрани и изчезна под солената покривка, която веднага пак се затвори над него.
В подобни моменти човешкият ум работи с такава бързина, че през него за секунди минават толкова мисли и изводи, за които иначе е необходим четвърт, ако не и цял час. Още изстрелът не беше отзвучал и Садек не беше потънал напълно, когато вече бях проумял всичко. Двамата убийци искаха да ликвидират обвинителите си. И тъй като техният водач беше враждебно настроен към нашия, не бе трудно да го спечелят за плана си. Нямаше нужда да предприемат срещу нас каквото и да било. Ако убиеха водача ни, с нас и бездруго щеше да е свършено. И ето че подлеците ни бяха издебнали на най-опасното по целия път място и застреляха Садек. Сега само трябваше да гледат как ще потънем и ние.
Въпреки бързината, с която се случи всичко, видях, че Садек бе улучен в главата. Дали куршумът одраска и моя кон, или той се беше изплашил от изстрела? Берберският ми жребец трепна, изгуби равновесие и политна назад.
— Сихди! — изкрещя Халеф зад мен с неописуем ужас. С мен щеше да е свършено, ако нещо не ме бе спасило. Още докато конят потъваше и напразно се опитваше да се задържи с предните си копита, аз опрях двете си ръце върху седлото, преметнах краката си назад и направих кълбо през главата на бедното животно, като по този начин безмилостно го натиснах под солената покривка. В този момент, докато прелитах във въздуха, Господ чу най-горещата молитва, която бях изричал в живота си! Паднах върху уж твърда почва, но тя моментално поддаде. Тръгнах, събирайки всичките си сили. Потъвах и се издигах, подхлъзвах се, стъпвах, където не трябва, но успях да стигна до здраво място. Теглеше ме надолу и въпреки това вървях напред и не потънах. Не чувах нищо край себе си, не чувствах нищо. Не виждах нищо друго освен тримата мъже на хълма, двама от които ме чакаха с насочено оръжие.