Сигурен бях, че никой няма да се осмели да влезе при мен. Затова се разположих удобно и си взех от студеното месо, което беше върху един поднос близо до мен. Впрочем този недоброволен арест не продължи дълго. Халеф беше яздил с най-голяма бързина и съвсем скоро земята вън се разтърси от препускащите в галоп трийсет ездачи.
— Аллах керим! — чух да викат. — Това са врагове!
Излязох от шатрата. От цялото население на лагера вече не се виждаше нито един човек. Всички се бяха скрили в палатките.
— Сихди! прозвуча гласът на Халеф.
— Тук съм, Хаджи Халеф!
— Сториха ли ти нещо?
— Не. Обградете лагера, за да не може никои да избяга! Който се опита, ще бъде застрелян!
Тези думи бяха произнесени достатъчно високо, за да бъдат разбрани от всички. Исках само да ги изплаша. След това изпратих Халеф да мине от шатра на шатра и да изкара навън всички старци. Петнайсетте момчета не ми трябваха. Докато старците се съберат, мина доста време. Бяха се изпокрили и сега се приближаваха разтреперани и изплашени. Като насядаха около мен в страхливо очакване, аз започнах преговорите.
— Познахте ли по татуировката на моите хора към кое племе принадлежат?
— Да, ефенди! Това са хадедихни.
— Къде са вашите воини?
— Ти сигурно знаеш, господарю.
— Да, знам и искам да ви го кажа: всички са пленени от хадедихните и никой не може да се измъкне.
— Аллах керим!
— Да, Аллах да е милостив към тях и към вас!
— Той лъже! — прошепна един от тях, на когото старостта още не беше сломила храбростта. Обърнах се към него:
— Казваш, че лъжа? Брадата ти е бяла, а гърбът ти се е превил под тежестта на годините; затова ти прощавам думите. Защо мислиш, че ви лъжа?
— Как могат хадедихните да пленят цели три племена?
— Щеше да разбереш, ако знаеше, че не са били сами. Хадедихните се съюзиха с абу-мохамедите и алабейдите. Те знаеха всичко. А когато преди бях заловен от вашите воини, идвах от абу-мохамедите, с които обсъждах военния план. Посрещнахме вашите хора в Уади Дерадж и ги сразихме. Чуйте сега каква заповед ще дам!
Излязох на двора на шатрата, в която се намирахме, и махнах с ръка на Халеф да се приближи.
— Върни се обратно и доведи пленените абу-хамеди!
Сега старците наистина се изплашиха, а говорителят попита:
— Възможно ли е, господарю?
— Казвам ви истината. Всички воини от племето ви са в наши ръце. Те или ще бъдат убити, или ще платите откупа, който ще бъде поискан за тях.
— Шейх Цедар Бен Хули също ли е пленен?
— И той.
— Тогава да беше говорил за откупа с него.
— Направих го.
— И какво каза той?
— Шейх Цедар ще го плати и ми даде четирийсет души от своите хора, за да го вземат.
— Аллах да ни пази! Колко е?
— Ще чуете! Колко глави наброяват стадата ви?
— Не знаем.
— Лъжете! Всеки арабин знае броя на животните, които притежава неговото племе. Хайде отговаряйте! Колко коне имате?
— Двайсет освен онези, които бяха взети за боя.
— За вас те са вече загубени. Колко камили?
— Триста.
— Говеда?
— Хиляда и двеста.
— Магарета и катъри?
— Може би трийсет.
— Овце?
— Девет хиляди.
— Племето ви не е богато. Откупът ви ще възлиза на десет коня, сто камили, триста говеда, десет магарета и катъри и две хиляди овце.
Тогава старците нададоха ужасни вопли. В този момент ми беше жал за тях, но нищо не можех да променя, а като сравних цифрите с тези, които при други обстоятелства биха могли да бъдат поискани, чувствах съвестта си напълно чиста. За да сложа край на това вайкане, извиках малко грубо:
— Млъкнете! Шейх Цедар Бен Хули се съгласи с това.
— Не можем да дадем толкова много — гласеше отговорът.
— Можете. Ограбеното лесно се връща.
— Нищо не сме грабили.
— Млъкнете! Знам, че сте харамии[122] и освен това се стремите към тази съмнителна почетна титла. Не бях ли самият аз нападнат от вас?
— Това беше шега, господарю.
— Тогава шегите ви са много опасни. Колко пасища имате?
— Шест.
— Също и на островите ли?
— Да.
— И на острова, на който преди това бяха вашите млади мъже ли?
— Не.
— Да, но ми казаха, че пасете там стадата си. Устните ви са пълни с лъжи. Кой се намира на този остров?
Абу-хамедите смутено се спогледаха, след това старецът каза:
— Там има мъже.
— Какви мъже?
— Чужденци.
— Откъде?
— Не знаем.
— А кой знае?
— Само шейхът.
— Кой доведе тези мъже при вас?
— Нашите бойци.
122
Харамии — разбойници. Същевременно тази дума е и почетно название при бедуините. — Бел. нем. изд.