Выбрать главу

— Вашите воини? А само шейхът знае откъде са? Виждам, че ще трябва да искам от вас три хиляди овце вместо две хиляди! Или предпочитате да говорите?

— Господарю, не ни е разрешено.

— Защо?

Шейхът ще ни накаже. Бъди милостив към нас.

— Добре, ще ви спестя това затруднение.

Тогава между шатрите се чу тропот на копита: бяха пленниците с тяхната охрана. При тази гледка във всички шатри се разнесоха неописуеми викове, въпреки че никой не се показа навън. Станах.

— Сега можете да видите, че говоря истината. Тук са четирийсет от вашите воини, за да вземат откупа. Влезте в шатрите и накарайте всички обитатели да излязат пред бивака. Няма да ви се случи нищо, но трябва да ви кажа няколко думи.

Постараха се да съберат тълпата от старци, жени и деца. След като накрая всички се бяха събрали, пристъпих към пленените бойци:

— Виждате тук вашите бащи, майки, сестри и деца! Те са в ръцете ми и аз ще ги отведа в плен, ако не се подчините на заповедите, които сега ще получите. Наоколо имате шест пасища. Ще ви разпределя в шест групи, всяка от които под наблюдението на моите воини ще се отправи към някое пасище, за да докара животните тук. След час всички стада да са събрани тук.

Стана това, което казах. Абу-хамедите се разделиха под наблюдението на хадедихните и аз оставих при мен само дванайсет от нашите мъже. Сред тях беше Халеф.

— Халеф, сега ще се отдалеча — казах му аз.

— Къде отиваш?

— На острова. Ти ще следиш тук за спазването на реда и ще ръководиш подбора на животните. Погрижи се от тези хора да не се взема само най-доброто! Разпределянето трябва да стане справедливо!

— Не са го заслужили, сихди!

— Да, но аз искам така. Разбираш ли, Халеф?

Тогава към мен се приближи Дейвид Линдси.

— Питахте ли, сър?

— Още не.

— Не забравяйте!

— Няма. Сега искам да ви поверя друг пост.

— Уел!.

— Пазете жените!

— Йес!

— Ако някоя понечи да бяга, тогава…

— … да я застрелям.

— Не, за Бога!

— Ами какво?

— Оставете я да бяга!

— Уел, сър!

Линдси изрече тези две думи, но от смайване забрави да си затвори устата, а аз се обърнах, смеейки се. Впрочем бях твърдо убеден, че дори само един поглед към карирания щеше да убие всяко желание у жените да бягат.

Взех двама хадедихни и се отправих към Тигър. Скоро застанах пред четвъртия остров. Той беше дълъг и тесен, обрасъл с гъста тръстика, която надвишаваше човешки бой. Не можах да забележа там жива душа, но островът сигурно криеше някаква тайна, която непременно трябваше да разкрия.

— Намерете сал! — заповядах на двамата.

— Къде искаш Да идеш?

— На острова.

— Ефенди, това е невъзможно. Не виждаш ли увличащото течение? Всеки сал би се разбил сред талазите му.

Мъжът беше прав, но въпреки това бях убеден, че има някаква връзка между брега и острова, а като се вгледах по-зорко, забелязах, че в горния му край тръстиката беше утъпкана.

— Вижте там! Не виждате ли, че е имало хора?

— Така изглежда, ефенди.

— Значи трябва да има д плавателен съд. Търсете!

Те тръгнаха нагоре и надолу по брега, но се върнаха с празни ръце. И аз самият дълго търсих напразно. Най-накрая обаче открих: но не сал, не лодка, а едно приспособление, чието предназначение веднага ми стана ясно. За стеблото на едно дърво беше вързано дълго дебело въже от върбово лико. Единият му край бе увит около дънера, но самото въже беше скрито под гъстия храсталак. Като го издърпах, на другия му край се показа мех от козя кожа. Върху него беше закрепена напречна дъска, за която явно човек трябваше да се държи с ръце.

— Вижте, ето го сала. А той не може да се разпадне. Ще преплувам до другата страна, а вие тук внимавайте да не ми пречат.

— Опасно е, ефенди.

— И други са преминавали отвъд.

Съблякох дрехите си и надух меха. Отворът му се завързваше с въженце.

— Дръжте въжето и бавно го отпускайте с ръце!

Хванах здраво напречната дъска и се спуснах във водата. Течението ме грабна веднага. То беше толкова силно, че един мъж трябваше да напрегне всичките си сили, за да задържи въжето. Да се прехвърли човек от едната на другата страна, бяха необходими усилията на повече хора. Успях благополучно да се добера до брега, въпреки че силно се блъснах в него. Първата ми грижа беше да закрепя въжето така, че да не може да се изгуби. После извадих камата, която бях взел със себе си.

От края на острова през тръстиковия гъсталак водеше тясна, утъпкана пътека, по която скоро стигнах до малка, направена от бамбук и тръстика колиба. Тя беше толкова ниска, че бе невъзможно човек да стои вътре изправен. В нея имаше няколко ката дрехи. Това бяха изпокъсаните одежди на трима мъже. Нямаше следи, от които да се забелязва, че притежателите на дрехите скоро са били тук. Но пътеката продължаваше по-нататък.