Тръгнах по нея и скоро ми се стори, че чувам стонове. Забързах напред и стигнах до едно място, където тръстиката беше изсечена. На това малко оголено петно забелязах три човешки глави, поставени на земята върху вратовете им. Поне така изглеждаше. Бяха обезобразени и подпухнали, а причината за това лесно можеше да се установи, защото при идването ми във въздуха се вдигна гъст облак от папатаци и комари. Очите и устните на главите бяха затворени. Мъртвешки глави ли бяха това и защо бяха сложени тук?
Огледах се и предпазливо докоснах единия. Тогава между устните му се изплъзна болезнен стон, очите се отвориха и втренчено ме погледнаха със стъклен поглед. Наистина рядко ми се беше случвало в живота да се плаша от нещо, но в този миг се ужасих толкова, че отстъпих няколко крачки назад.
После отново се приближих и още веднъж огледах всичко. Наистина тримата мъже бяха погребани до шия във влажната гниеща почва.
— Кои сте вие? — попитах аз високо. Тогава всички три чифта очи се отвориха и се втренчиха в мен с обезумели погледи. Устните на единия се отвориха.
— О, Ади! — простена той бавно.
Ади? Не беше ли това името на големия светец на джесидите, на така наречените поклонници на дявола?
— Кой ви сложи тук? — продължих да питам аз. Устата отново се отвори, но вече не беше в състояние да издаде звук. Започнах усърдно да си проправям път през гъстия тръстиков храсталак до най-близкия бряг на острова и напълних шепите си с вода. Бързо се върнах обратно и дадох на мъчениците да пият. Те жадно засърбаха. Много малко количество можех да донеса наведнъж, тъй като по пътя водата капеше между пръстите ми. Затова се наложи доста пъти да ходя до реката, докато те успеят да поутолят малко страшната си жажда.
— Има ли тук мотика?
— Взеха я — прошепна единият.
Изтичах до горния край на острова. Моите придружители стояха от другата страна. Сложих ръка на устата си, за да надвикам шума на водата, и им изкрещях:
— Донесете лопата или мотика и доведете тримата англичани, но тайно!
Те изчезнаха. Не биваше да викам Халеф, защото той беше необходим там, където беше. Чаках с нетърпение — най-сетне хадедихните се появиха с тримата повикани от мен мъже и с вече споменатата «мотика-жезъл» на англичанина.
— Сър Дейвид! — извиках към него. — Елате насам! Бил и Фред също! Донесете мотиката!
— Моята мотика? Намерили крилати бикове?
— Ще видим.
Отвързах меха и го бутнах във водата.
— Дърпайте!
След известно време сър Дейвид вече беше на острова.
— Къде? — попита той.
— Чакайте! Първо да дойдат и другите!
— Уел!
Линдси махна на хората от другата страна да побързат и скоро двете яки момчета бяха при нас. Бил носеше мотиката. Аз отново вързах меха.
— Елате, сър Дейвид!
— Ах! Най-сетне!
— Сър Дейвид Линдси — казах аз, — ще ме извините ли?
— За какво?
— Не съм намерил никакви крилати бикове.
— Никакви? — Той спря и зяпна от учудване. — Никакви? Ах!
— Но открих нещо друго, нещо ужасно, което направи присъствието ви тук наложително. Елате!
Взех мотиката и закрачих напред.
Като стигнахме до мястото, англичаните отскочиха назад, надавайки викове на ужас. Сега гледката беше наистина по-страшна и отпреди, защото заровените хора бяха отворили очи и въртяха глави, за да се бранят от ятата насекоми.
— Заровили са тези мъже тук — казах аз.
— Кой? — попита Линдси.
— Ще разберем.
Развъртях мотиката с такова усърдие, а останалите ровеха с ръце така упорито, че след около четвърт час успяхме да извадим тримата нещастници. Всичките им дрехи бяха съблечени, а ръцете и краката им вързани с ликови въжета. Знаех, че при някои особено лоши заболявания арабите заравяха болните си до шия в земята и придаваха на това «опаковане» значителна лечебна сила. Но тези мъже бяха вързани, тоест не бяха болни.
Освен това болните не ги оставяха беззащитни на измъчващите ги ята комари.
Занесохме освободените хора до реката и ги напръскахме с вода. Това възвърна жизнените им сили.
— Кои сте вие? — попитах ги аз.
— Баадри! — беше отговорът.
Баадри? Това беше името на едно село, населено изключително с поклонници на дявола. Значи все пак предположенията ми бяха верни.
— Пренесете ги отвъд! — заповядах аз.
— Как? — попита англичанинът.