— Сега има ли още пленници на острова?
— Двама или трима. Но не знам точно. Повече знаят само мъжете, които са участвали в залавянето.
— Как попаднаха чужденците в ръцете на шейха?
— Дойдоха по реката с един келек и вечерта хвърлиха котва недалеч от брега. Тогава той ги нападна.
— Колко време е минало, откакто са пленени?
Жената малко се замисли, а след това каза:
— Може би около двайсет дни.
— А как се отнася с пленниците?
— Не знам.
— Имате ли тук много тахтиревани?[123]
— Намират се.
Извадих няколко монети. Те бяха от парите, които бях намерил в дисагите на камилата на Абу Саиф.
— Благодаря ти. Ето вземи!
— О, господарю, твоята милост е по-голяма от…
— Остави това! — прекъснах я аз. — Пленен ли е чичото на твоите деца?
— Да.
— Ще бъде освободен. Иди при дребния мъж, който язди черния кон, и му кажи от мое име да ти остави животните! Шейхът няма да се върне.
— О, господарю…
— Добре. Върви и на никого не казвай за какво сме говорили!
Жената тръгна, а и аз излязох навън. Преброяването на животните почти привършваше. Потърсих Халеф. Като му махнах с ръка, той препусна към мен.
— Кой ти позволи да яздиш моя вран жребец, Хаджи Халеф Омар?
— Исках да свикне с моите крака, сихди!
— Рих едва ли се страхува особено от тях — казах аз. — А сега внимавай, Халеф! При теб ще дойде една жена да си иска обратно едно говедо и десет овце. Върни й ги!
— Подчинявам се, сихди!
— Слушай по-нататък! Вземи три тахтиревана тук от лагера и оседлайте с тях три камили!
— Кой ще бъде в тях, сихди?
— Погледни нататък към реката! Виждаш ли храстите и дървото вдясно?
— Виждам и двете.
— Там лежат трима болни мъже, които трябва да сложим в кошовете. Иди в шатрата на шейха! Всичко, което е вътре, е твое. Вземи оттам завивки и ги сложи в кошовете, за да лежат болните на меко! Но кого носят камилите, никой не бива да узнае нито сега, нито по пътя!
— Знаеш, сихди, че правя всичко, каквото заповядаш. Но сам не мога да свърша толкова много работа.
— Англичаните са там, а има също и двама хадедихни. Те ще помогнат. Сега ми дай жребеца! Аз поемам надзора.
След един час бяхме готови с всичко. Докато вниманието на присъстващите беше насочено към стадата, Халеф успя незабелязано да качи болните върху камилите. Целият дълъг керван от животни беше готов за тръгване. Тогава потърсих младежа, който днес ме беше посрещнал за добре дошъл с боздугана си. Видях го да стои сред другарите си и насочих коня си натам. Линдси стоеше със слугите си съвсем наблизо.
— Сър Дейвид, имате ли вие или някой от слугите ви в себе си нещо като връв?
— Мисля, че тук има много въженца.
Линдси се приближи към няколкото коне, които трябваше да бъдат оставени на племето. Те бяха вързани за коловете на шатрите с въжета. С няколко замаха той преряза повечето от тях, а после се върна.
— Виждате ли онова смугло момче, сър Дейвид? Смигнах му крадешком.
— Виждам го, сър.
— Предавам го на теб. Той е трябвало да надзирава онези тримата и затова ще дойде с нас. Здраво вържете ръцете му на гърба и закрепете въжето за вашето седло или за стремето. Трябва малко да се понаучи да тича.
— Йес, сър! Много добре!
— Той няма да получава нито храна, нито вода, докато не стигне Уади Дерадж.
— Заслужил го е!
— Вие ще го охранявате. Ако ви избяга, с вас се разделяме и тогава сам вървете да си търсите крилати бикове.
— Здраво ще го държа. А при нощуване ще го закопавам.
— Тогава напред!
Англичанинът се приближи към момчето и сложи ръка на рамото му.
— Ела с мен, обеснико!
Линдси го хвана здраво, а двамата слуги изкусно вързаха ръцете му. В първия момент момчето беше слисано, но после се обърна към мен:
— Какво означава това, ефенди?
— Ще дойдеш с нас!
— Аз не съм пленник, ще остана тук.
Тогава към нас си проправи път една стара жена.
— Аллах керим! Какво ще правите със сина ми, ефенди?
— Той ще ни придружи.
— Той ли? Звездата на моята старост, славата на другарите си, гордостта на своето племе? Какво е направил, че го връзваш като убиец, когото трябва да сполети кръвно отмъщение?
— Бързо, сър Дейвид, вържете го за коня и тръгвайте напред.
Същевременно дадох знак за тръгване и препуснах. Първо изпитвах съжаление към племето за тежкото наказание, което то трябваше да понесе, но след видяното всяко лице тук ме отвращаваше и щом лагерът и жалните писъци останаха зад гърба ни, се чувствах така, сякаш бях избягал от разбойническа пещера.