Халеф беше застанал начело на колоната с трите си камили. Приближих се към него.
— Удобно ли са настанени мъжете?
— Като върху дивана на падишах, сихди.
— Ядоха ли?
— Не. Пиха мляко.
— Още по-добре. Могат ли да говорят?
— Казаха само няколко думи, но на език, който не разбирам, сихди.
— Сигурно е кюрдски.
— Кюрдски ли?
— Да. Мисля, че са поклонници на дявола.
— Поклонници на дявола? Аллах да ни пази от трижди проклетите дяволи! Как може човек да се моли на дявола, сихди?
— Те не му се молят, въпреки че от такова наименование човек би могъл да си направи подобно заключение. Те са почтени, работливи и честни хора, полухристияни, полумохамедани.
— Аха! Затова говорят език, който мюсюлманите не разбират. Можеш ли да разговаряш с тях?
— Не.
Той подскочи едва ли не уплашено.
— Не! Сихди, това не е вярно! Ти знаеш всичко!
— Казвам ти, че изобщо не разбирам този език.
— Изобщо?
— Хм! Знам един език, който е сроден с него. Може би ще успея да намеря няколко думи, за да се разбера с тях.
— Виждаш ли, че имах право, сихди?
— Само Господ знае всичко, знанията на хората са несъвършени — отвърнах аз. — Дори нямам представа дали Ханех — светлината на твоите очи — е доволна от своя Халеф.
— Доволна ли, сихди? При нея на първо място е Аллах, после Мохамед, след него дяволът, който ти й подари на ланец и който шейх Малек пази вместо нея; но накрая е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах.
— Значи ти си след дявола?
— Не след шейтана, а след твоя подарък, сихди!
— Тогава бъди благодарен на Ханех и я слушай!
Като казах това, оставих дребосъка сам.
Връщането ни по обратния път беше много по-бавно от отиването. На залез-слънце стигнахме до едно място под Калат ал Джебар, цялото обрасло с цветя и пищна зеленина и поради това много подходящо за нощуване. Главната задача беше да се охраняват както стадата, така и абу-хамедите и затова взех необходимите мерки. Късно вечерта, когато вече бях легнал да спя, Линдси още веднъж дойде при мен.
— Ужасно, страшно, сър!
— Какво има? Да не е избягал пленникът ви?
— Той ли? Не! Лежи здраво вързан!
— Какво тогава е толкова ужасно?
— Забрави най-важното.
— Как така? Хайде, говорете!
— Трюфелите!
Изсмях се гръмогласно.
— Наистина е ужасно, сър Дейвид, още повече, че в лагера на абу-хамедите видях пълни чували с тях.
— Сега откъде ще вземем трюфели?
— Утре ще ги имаме, можете да разчитате на това!
— Хубаво! Лека нощ, сър!
Заспах, без да съм разговарял с тримата освободени воини.
На другата сутрин рано-рано отидох при тях. Кошниците бяха поставени така, че седящите в тях можеха да се виждат един друг. Външно изглеждаха много по-добре и вече се бяха съвзели дотолкова, че нямаха затруднения с говоренето.
Както скоро забелязах, и тримата добре говореха арабски, въпреки че предишния ден в полубезсъзнание бяха казали само няколко думи на родния си език. Като се приближих до тях, единият радостно ме погледна.
— Аллах да те благослови! — извика той, преди още да успея да поздравя. — Това си ти! Познах те!
— Кой съм аз, приятелю?
— Този, който ми се яви, когато смъртта протягаше ръка към сърцето ми. О, Кара Бен Немзи ефенди, колко съм ти благодарен!
— Какво? Ти знаеш името ми?
— Зная го, защото, откакто сме се събудили, Хаджи Халеф Омар ни разказа много славни неща за теб и твоите славни дела.
Обърнах се към Халеф:
— Дърдорко!
— Сихди, нямам ли право да говоря за теб? — защити се дребосъкът.
— Да. Но без хвалби!
После отново се обърнах към спасените:
— Достатъчно ли сте укрепнали, та да можете да говорите?
— Да, ефенди.
— Тогава ми кажете, кои сте?
— Аз се казвам Пали, този тук е Селек, а онзи Мелаф.
— Къде е вашата родина?
— Родината ни се нарича Баадри, на север е от Мосул.
— Как попаднахте в положението, в което ви намерихме?
— Нашият бей ни изпрати в Багдад, за да занесем на наместника послание от него.
— В Багдад ли? Не сте ли подчинени на Мосул?
— Господарю, пашата на Мосул е лош човек, който жестоко ни потиска. Наместникът на Багдад има доверието на султана и трябваше да го помоли за нас.
— Как стигнахте дотам? Първо до Мосул и след това по реката ли?
— Не. Отидохме до река Гомел, направихме си сал и тръгнахме за Газир Су, а оттам към Саб ал Кабир, която се влива в Тигър. Там хвърлихме котва и докато спяхме, бяхме нападнати от шейха на абу-хамедите.