— Той обра ли ви?
— Цедар Бен Хули ни взе всичко, което носехме със себе си. После искаше да ни принуди да пишем на нашите да изпратят откуп за нас.
— Но вие не го направихте?
— Не, защото сме бедни и не можем да плащаме откуп.
— Но вашият бей сигурно щеше да го направи?
— И на него трябваше да пишем, ала и това отказахме. Той сигурно щеше да плати, но знаехме, че ще е напразно, защото въпреки всичко щяха да ни убият.
— Имали сте право. Щели са да ви вземат живота дори откупът да беше платен.
— Първо само ни измъчваха. Биха ни, часове наред висяхме окачени за ръцете и краката и накрая ни заровиха в земята.
— И през цялото време сте били вързани?
— Да.
— Знаете ли, че палачът ви е в наши ръце?
— Хаджи Халеф Омар ни разказа.
— Шейхът ще си получи заслуженото!
— Ефенди, не му отмъщавай!
— Какво? Да не му отмъщавам ли?
— Да. Ти си мюсюлманин и мислиш за отмъщение, но ние имаме друга религия. Бяхме върнати към живота и искаме да му простим.
Това значи бяха поклонниците на дявола!
— Грешите — казах аз. — Не съм мюсюлманин, а християнин.
— Християнин ли? — извика той изненадан. — Какъв по-точно? Халдеец ли?
— Не. Аз съм франк.
— Знаеш ли за Девата, която е родила Бога?
— Да.
— А Иса, сина на Отеца, а светото кръщение?
— Да.
— Вярваш ли също, че Иса, синът на Бога, отново ще дойде?
— Вярвам.
— О, господарю, вярата ти е добра! Радваме се, че те срещнахме! Прояви към нас любов и прости на шейха на абу-хамедите това, което ни е причинил!
— Ще видим! Знаете ли накъде яздим сега?
— Да. Към Уади Дерадж.
— Там ще намерите хадедихните и ще бъдете добре дошли при шейха им.
След този кратък разговор походът продължи. При Калат ал Джебар успях да открия доста трюфели, от което англичанинът изпадна във възторг. Той събра доста от тях и ми обеща да ме покани на пастет от трюфели, който сам щял да приготви.
Като превали обяд, завихме между планините Кхануке и Муке-хил и се насочихме направо към Уади Дерадж. Нарочно не изпратих никого да съобщи за пристигането ни, за да изненадам шейх Мохамед Емин. Но постовете на абу-мохамедите ни забелязаха и дадоха знак за всеобщо ликуване, което изпълни цялата долина. Мохамед Емин и Малек веднага препуснаха срещу нас и ни поздравиха с добре дошли. Моето стадо пристигна първо.
Към пасищата на хадедихните нямаше друг път освен през Уади. Но тук все още се намираха всички пленници и човек можеше да си представи погледите на абу-хамедите, когато край тях мина дългото шествие с плячката. Най-сетне отново бяхме в равнината и аз скочих от коня.
— Кой е в тахтиреваните? — попита Мохамед Емин.
— Трима мъже, които шейх Цедар Бен Хули е изтезавал до смърт — отвърнах аз. — Ще ти разкажа за тях по-късно. Къде са пленените шейхове?
— Тук, в шатрата. Ето ги, идват.
Те тъкмо излизаха отвътре. Очите на шейха на абу-хамедите заблестяха коварно, като позна стадата си. Той се приближи към мен.
— Да не си докарал повече, отколкото трябваше?
— Животните ли имаш предвид?
— Да.
— Докарал съм толкова, колкото ми беше заповядано.
— Ще ги преброя.
— Направи го — отвърнах хладно. — Всъщност наистина докарах нещо в повече.
— Какво?
— Искаш ли да видиш?
— Трябва да видя.
— Тогава извикай онзи там!
Казвайки това, посочих към по-големия му син, който тъкмо се появи на входа на шатрата. Той му махна с ръка.
— Елате с мен всички! — казах аз.
Мохамед Емин, Малек и тримата пленени шейхове ме последваха към мястото, където бяха легнали трите камили с тахтиреваните. Халеф веднага накара джесидите да се покажат.
— Познаваш ли тези мъже? — попитах Цедар Бен Хули. Той изплашено отстъпи назад, синът му също.
— Джесидите! — извика той.
— Да, джесидите, които бавно си искал да умъртвиш, както си убил много други досега, чудовище!
Тогава очите на шейха засвяткаха като очите на пантера.
— Какво е направил? — попита обеидът Есла ал Махем.
— Нека ти разкажа! Ще се учудиш, като разбереш какъв човек е твоят съюзник.
Описах по какъв начин и в какво състояние съм видял тримата мъже. Когато свършихме, всички се отдръпнаха от Цедар Бен Хули. В този момент на входа на долината се появиха трима ездачи: Линдси с двамата му слуги. Той беше закъснял. До коня му се влачеше по-младият син на шейха.
Цедар Бен Хули видя младия мъж и моментално се обърна към мен:
— Аллах акбар! Какво е това! Вторият ми син — пленен?