— Както виждаш!
— Какво е направил?
— Помагал е в позорните ти дела. Освен това искаше да посегне и на мен. Заповядах да го пленят и сега идва ред да бъдете наказани. Твоите двама синове ще трябва да охраняват в продължение на два дни главата на заровения си в земята баща. След това отново ще бъдеш свободен — наказание, което е прекалено малко за теб и синовете ти. Върви, развържи сина си!
Цедар веднага се хвърли към коня на англичанина и хвана въжето. Сър Дейвид тъкмо беше слязъл от седлото, отблъсна ръката на шейха и извика:
— Махай се! Това момче е мое!
Тогава Цедар Бен Хули измъкна един от затъкнатите в колана на англичанина огромни пистолети, зареди и стреля. Линдси светкавично се обърна, но въпреки това куршумът одраска ръката му. В следващия миг изтрещя втори изстрел. Ирландецът Бил беше вдигнал пушката си, за да защити господаря си, и куршумът му мина през главата на шейха. Двамата му синове се хвърлиха върху стрелеца, но ги хванаха здраво и ги спряха.
Отвърнах поглед ужасен. Наказанието, което бях замислил за злодея, беше прекалено малко. Ето че се беше изпълнило и обещанието, което бях дал на онази жена; шейхът нямаше да се върне в бивака си.
Мина известно време, докато всички отново се успокоим. Тогава чух Халеф да пита:
— Сихди, къде да заведа тези трима мъже?
— Това ще реши шейхът на хадедихните — гласеше отговорът ми.
Споменатият се приближи към тримата.
— Мархаба — добре дошли! Останете при Мохамед Емин, докато оздравеете!
Селек бързо вдигна поглед.
— Мохамед Емин ли? — попита той.
— Така се казвам.
— Ти не си шаммар, а хадедихн, нали?
— Хадедихните са част от шаммарите.
— О, шейх, тогава имам вест за теб.
— Вест ли?
— Да. Това се случи в Баадри, преди да се отправим на път.
Отидох до потока да налея вода. Там имаше отряд арнаути, които охраняваха един силен младеж. Той ме помоли да му дам вода и като се преструваше, че пие, ми прошепна: «Иди при хадедихните, при Мохамед Емин, моя баща, и му кажи, че ще ме отведат в Амадие!» Това исках да ти кажа!
Шейхът смаян отстъпи назад.
— Амад ал Гандур, моят син! — извика той. — Той е бил, той е бил! Как изглеждаше?
— Беше висок колкото теб, но по-широкоплещест, а черната му брада стигаше до гърдите.
— Това е моят син! Хамдулиллях! Най-сетне, най-сетне попаднах на следа от него! Радвайте се, хора, радвайте се с мен, защото днешният ден ще е празник за всички приятели и съмишленици! Кога говори с него?
— Шест седмици изминаха оттогава, господарю.
— Благодаря ти. Шест седмици са много време. Но синът ми няма да страда дълго. Ще го освободя дори ако е необходимо да превзема и разруша цяла Амадие. Кара Бен Немзи, ще дойдеш ли с мен, или ще ме изоставиш в беда?
— Ще дойда.
— Аллах да те благослови! Елате, нека съобщим тази вест на всички мъже на хадедихните.
Мохамед Емин забърза към Уади, а Халеф се приближи към мен с въпроса:
— Сихди, наистина ли ще отидеш?
— Ще отида.
— Мога ли да те придружа?
— Халеф, мисли за жена си!
— Ханех е в добри ръце, но ти, сихди, имаш нужда от верен слуга. Мога ли да дойда с теб?
— Добре, ще те взема. Но преди това питай шейх Мохамед Емин и шейх Малек дали разрешават!
Единадесета глава
При поклонниците на дявола
Ето че вече бях в Мосул и чаках да ме приеме Шекиб Халил паша, мютесарифът на санджака.
Трябваше да замина с Мохамед Емин в кюрдските планини, за да измъкнем с Хитрост или сила сина му Амад ал Гандур от крепостта Амадие, една съвсем не лесна задача. Храбрият шейх на хадедихните предпочиташе да тръгне с воините на цялото си племе, за да си пробие път през турските области и открито да нападне Амадие, но имаше поне сто уважителни причини, които възпрепятстваха изпълнението на този авантюристичен план. Сам човек имаше много повече шансове за успех, отколкото цяла орда бедуини и така Мохамед Емин най-сетне се съгласи с предложението ми с начинанието да се заемат само трима души.
Тези трима бяха той, Халеф и аз.
Дълги увещания бяха необходими обаче, за да обясня на сър Дейвид, който въпреки нараняването си много искаше да се присъедини към нас, че с недостатъчните си езикови познания и неспособността си да се приспособява би могъл повече да навреди, отколкото да ни помогне. Най-накрая, той реши да остане при хадедихните и да изчака завръщането ни там. При тях можеше да се възползва от услугите на ранения грък Александрос Колетис като преводач и да търси крилати бикове. Хадедихните бяха обещали да му покажат колкото иска развалини.