— В какъв смисъл?
— Знаеш, че според Корана има само четири ангели, а именно Джабраил, после Азраил, когото наричат още Абу Яхия, след това е Михаил и накрая Израфил. Поклонниците на дявола имат седем ангели, които се казват Гавраил, Михаил, Рафаил, Азраил, Дедраил, Азрафил и Шемкил. Не е ли това погрешно?
— И аз вярвам, че има седем ангели.
— Ти ли? Защо? — попита той учудено.
— Свещената книга на християните го казва, а на нея вярвам повече, отколкото на корана.
— О, сихди, какво чувам! Ти беше в Мека, стана хаджия, а повече вярваш в книгата на неверниците, отколкото на думите на Пророка? Сега вече не се учудвам, че искаш да отидеш при джесидите.
— Можеш да се върнеш обратно, щом ти се вижда толкова ужасно. Ще ида сам.
— Да се върна? Не. Възможно е Мохамед да говори само за четири ангели, защото другите три не са били на небето, когато Мохамед е пребивавал там. Имали са работа на земята и той не се е запознал с тях.
— Казвам ти, Халеф, че няма защо да се страхуваш от поклонниците на дявола — засмях се аз. — Те не се кланят на шейтана, дори не го назовават по име. Тези хора са чисти, верни и благодарни, храбри и честни. Няма да изгубиш заради тях блаженството на рая, защото те не ще засегнат вярата ти.
— Джесидите няма ли да ме принудят да се кланям на дявола?
— Не. Уверявам те.
— Но те ще ни убият!
— Нито мен, нито теб.
— Ала те са убили толкова много други хора, наистина не християни, а привърженици на Пророка.
— Тези хора само са се защитавали, когато са искали да ги изтребят. Затова са избивали мюсюлманите, защото само от тях са били нападани, а не от християните.
— Ами аз съм мюсюлманин.
— Те са твои приятели, защото са и мои. Не си ли се грижил за трима от техните хора, докато оздравеят?
— Вярно е, сихди. Няма да те изоставя и ще дойда с теб.
Тогава чух приближаващи се по стълбите стъпки. Влязоха двама мъже. Бяха албански аги от гвардията на пашата. Спряха на входа и единият от тях попита:
— Ти ли си неверникът, когото трябва да придружим?
Нямах никакво намерение да позволявам да ме наричат неверник. Агата чакаше отговор, но не го получи. Дори се направих, че нито съм го видял, нито съм го чул.
— Ти глух и сляп ли си, та не отговаряш? — попита той грубо. Арнаутите са сурови и необуздани, опасни типове, които и при най-малък повод не само посягат към оръжието, но и го използват. Аз обаче нямах желание безропотно да търпя грубостта им. Затова сякаш случайно извадих револвера си от хаука[127] и се обърнах към слугата си:
— Хаджи Халеф Омар, я ми кажи, има ли някой тук?
— Да, двама мъже.
— Кои са те?
— Двама сабити, които искат да говорят с теб.
— Кой ги изпраща?
— Шекиб Халил паша, дано Аллах му дари дълъг живот!
— Това не е вярно. Пашата — Аллах да го закриля — би ми изпратил учтиви хора. Кажи на тези мъже, на чиито уста вместо поздрав има само ругатни, да си вървят. Могат да повторят на този, който ги изпраща, моите думи.
Двамата аги посегнаха към дръжките на пистолетите си и въпросително се спогледаха. Небрежно насочих дулото на револвера си към тях и мрачно сбърчих чело.
— Е, Хаджи Халеф Омар, какво ти заповядах?
По лицето на дребния мъж разбрах, че поведението ми е напълно по вкуса му. Той също държеше един от пистолетите си в ръка и се обърна към входа с най-гордата си физиономия.
— Чуйте какво ще ви кажа! Този храбър и прославен ефенди се казва Кара Бен Немзи, а аз съм хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абу Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Чухте думите на моя ефенди. Вървете си и направете каквото ви заповяда.
— Няма да си идем! Шекиб Халил паша ни постави задача и ние ще я изпълним.
— А аз ви заповядвам да вървите при пашата и да му съобщите, че трябва да ни изпрати учтиви мъже! Който се приближи до моя ефенди, трябва първо да си събуе обувките, а след това да поздрави.
— Един неверник…
В миг скочих и застанах пред него.
— Ние… имаме — започна единият да обяснява.
— Вън!
В следващия момент отново бях сам с Халеф. Все пак агите бяха разбрали, че нямах желание да се подчинявам на заповедите им. Човек трябва да знае как да се отнася с ориенталците. Те сами са си виновни за това, че европейците ги презират. Малко смелост и по възможност повечко нескромност, подсилени с любимата добродетел, която при нас се нарича грубост, при определени обстоятелства се радват тук на най-голям успех. Действително, от друга страна, има предпоставки, които принуждават човек да понася някои, а понякога и много неща. Тогава обаче е по-уместно да се правиш, че нищо не си забелязал. Естествено за това са необходими не само познания за условията и съобразяване с отделните случаи, но също и добър опит, за да решиш кое в конкретната обстановка е по-добро и по-разумно: грубостта или търпението и сдържаността, и дали ръката да е на оръжието или… в кесията.