И ето че най-сетне усетих здрава почва под краката си. Здрава и широка, от сол наистина, но ме издържаше. Изтрещяха два изстрела — Господ пожела да продължа да живея. Спънах се и паднах, а куршумите префучаха край мен. Пушките ми все още бяха на гърба. Истинско чудо бе, че не ги бях изгубил. Но сега нямах време да мисля за карабината «Хенри» и за «Мечкоубиеца», а се нахвърлих срещу негодниците със свити юмруци. Те не очакваха атака от моя страна. Арфан Ракедим избяга, Хамд ал Амасат знаеше, че без водач е изгубен, и го последва моментално. Успях да хвана само най-младия нехранимайко. Той се отскубна и скочи, но аз го следвах по петите. Той беше заслепен от страх — аз от яд. Не обръщахме внимание накъде води пътеката. Той нададе сърцераздирателен, дрезгав вик, а аз веднага отскочих назад. Човекът изчезна под солените води, докато аз стоях на метър от коварния му гроб.
Тогава зад мен се чу изпълнен с ужас вик.
— Сихди, помощ, помощ!
Обърнах се. Точно на онова място, където преди малко бях стъпил, Халеф се бореше за живота си. Вярно, че вече беше пропаднал във водата, но, за щастие, се държеше здраво за твърдия солен пласт. Спуснах се към него, свалих мечкоубиеца, легнах долу и протегнах тежката пушка към потъващия.
— Хвани ремъка!
— Улових го, сихди! О, Аллах, Аллах!
— Отблъсни се с краката. Не мога да се приближа много до теб. Дръж се обаче здраво!
Халеф употреби всичките си сили, за да оттласне тялото си нагоре, а в същото време аз дърпах здраво. Накрая успяхме — той лежеше върху здравия пласт на блатото. Едва поел дъх, дребосъкът се изправи на колене и започна да чете шейсет и четвъртата сура от Корана:
— Всичко, което е на небето и земята, слави Бога; негово е царството небесно и нему дължим възхвала, защото той е всемогъщ!
Той, мюсюлманинът, се молеше, а аз, християнинът, не можех да намеря думи, ако трябва откровено да си призная. Страшната солена повърхност зад мен лежеше така спокойна, неподвижна, блестяща, въпреки че беше погълнала нашите две животни и водача ни а пред нас виждах как бяга убиецът, причинил това нещастие. Всяка фибра на тялото ми трепереше и мина доста време, докато се успокоя.
— Сихди, ранен ли си? — попита Халеф.
— Не, но я ми кажи как се спаси?
— Скочих от коня, точно както направи и ти, сихди. По-нататък не знам. Можех да мисля отново едва когато стигнах до ръба на соления пласт. Но въпреки всичко с нас е свършено.
— Защо?
— Нямаме вече водач. О, Садек, приятелю на моята душа, духът ти ще ми прости, че съм виновен за смъртта ти. Но аз ще отмъстя за теб, тържествено ти обещавам, ще отмъстя за теб, ако не загина тук.
— Няма да умреш, Халеф.
— Ще загинем, ще умрем от глад и жажда.
— Ще имаме водач: Омар, сина на Садек.
— И как ще ни намери тук?
— Не чу ли, че е отишъл в Сефтими и днес щял да се върне?
— Въпреки това Омар няма да ни намери.
— Ще ни намери. Не каза ли Садек, че пътят за Сефтими и за Фетнаса съвпада в две трети от разстоянието?
— Сихди, ти ми даваш нова надежда и нов живот. Да, ще чакаме Омар да мине оттук.
— За него ще е истинско щастие, ако ни намери. Защото иначе ще загине на това място зад нас, тъй като предишната пътека потъна, а той не знае това.
Седнахме един до друг. Слънцето така прежуряше, че дрехите ни изсъхнаха за няколко минути и се покриха с коричка сол дотам, докъдето се бяха намокрили.
Втора глава
Пред съда
Въпреки дълбокото ми убеждение, че синът на убития ни водач ще дойде, той можеше, вместо да мине през езерото, да го заобиколи. И така чакахме с нарастваща тревога. Следобедът отмина, а до вечерта имаше само още два часа. Тогава различихме очертанията на човешка фигура, бавно приближаваща се от изток към мястото, където се намирахме ние. Тя приближаваше все повече и повече и ето че също ни забеляза.
— Хамдулиллях! Това е Омар Бен Садек — каза Халеф, сви ръце пред устата си като тръба и извика: — Омар, насам!
Човекът ускори крачките си и не след дълго стигна до нас. Той позна приятеля на своя баща.
— Добре дошъл, Халеф Омар! — поздрави той.
— Хаджи Халеф Омар! — поправи го Халеф.
— Извинявай! Радостта ми, че те виждам, е виновна за тази грешка. В Крие при татко ли си ходил?
— Да — отговори Халеф.
— Къде е той? Щом ти си в блатото, и той сигурно е някъде наблизо.
— Да, наблизо е! — обясни Халеф тържествено.
— Къде?
— На Омар Бен Садек, вярващия, му подобава да бъде силен, щом му е такъв късметът.