— Сихди, какво направи? — извика Халеф смаян.
Въпреки безстрашието си той се боеше от последиците на моето поведение.
— Какво съм направил? Само изхвърлих двамата дръвници.
— Но ти познаваш арнаутите. Те са кръвожадни и отмъстителни. Не видя ли как в Кахира един застреля възрастна жена само защото не се отместила от пътя му, а тя беше сляпа?
— Видях. Тези двамата обаче няма да ни застрелят.
— Заради пашата ли? Познаваш ли го?
— Шекиб Халил е много добър човек.
— О! Много добър човек, сихди. Половин Мосул се е изселил, защото всички се страхуват от него. Не минава ден без десет или дванайсет души да отнесат бастонадата. Който е богат, не доживява до следващия ден, а богатството му става собственост на пашата. Той насъсква арабските племена едно срещу друго, а след това напада победителя, за да му вземе плячката. Казва на арнаутите си: «Вървете разрушавайте, убивайте, но донесете парите!» Те това и правят, а мютесарифът става по-богат от падишаха. Ако днес някой е негов довереник, утре заповядва да го затворят, а вдругиден го обезглавяват. Какво ли ще направи с нас, сихди?
— Ще трябва да изчакаме.
— Искам да ти кажа нещо, сихди. Щом забележа, че пашата възнамерява да ни причини зло, ще го застрелям. Няма да умра, без да го взема със себе си на оня свят.
— Няма да имаш възможност да направиш това, защото ще отида при него сам.
— Сам ли? Няма да го допусна! Идвам с теб!
— Мога ли да те взема със себе си, щом той иска да види само мен?
— Е добре, тогава ще чакам тук. Но ти се кълна в Пророка и във всички халифи, че ако до вечерта не си се върнал, ще поръчам да му предадат, че имам да му съобщавам нещо важно. Той ще ме приеме и тогава ще изстрелям в главата му и двата куршума на двуцевния си пистолет.
Той говореше напълно сериозно и бях убеден, че храбрият дребосък наистина щеше да го направи. Такава клетва никога не би престъпил.
— А Ханех? — попитах аз.
— Ще плаче, но ще се гордее с мен — заяви той. — Тя няма да може да обича мъж, който е позволил да убият неговия сихди, без да отмъсти за него.
— Благодаря ти, добри ми Халеф. Но съм убеден, че няма да се стигне дотам.
След известно време отново дочухме стъпки. Влезе един обикновен войник. Беше си събул обувките вън.
— Сабахинис хаир олсун! (Добро утро!) — поздрави той.
— Сабахинис хаир олсун! Какво искаш?
— Ти ли си онзи ефенди, който иска да говори с пашата?
— Да.
— Шекиб Халил паша — Аллах да му даде хиляда години живот — ти изпраща носилка. Трябва да дойдеш при него.
— Върви! Идвам веднага.
Когато войникът излезе, Халеф каза:
— Виждаш ли, сихди, че става опасно?
— Как така?
— Този път мютесарифът ти изпраща обикновен войник!
— Възможно е. Но това не бива да те тревожи.
Изкачих няколкото стъпала. Ах! Пред къщата стоеше отряд от около двайсет арнаути. Бяха въоръжени до зъби, а единият от двамата аги, които вече бяха идвали при мен, ги командваше. Двама хамали държаха готова за път носилка.
— Качвай се! — заповяда агата с мрачна физиономия. Направих го възможно най-непринудено. Конвоят ме караше да мисля, че съм едва ли не пленник. Понесоха ме с бърза крачка, докато най-сетне спряхме пред една порта.
— Слизай и ме следвай! — заповяда агата със същия тон. Поведе ме по една стълба нагоре към стая, където имаше разни офицери, които ме изгледаха с мрачни погледи. На входа седяха няколко от жителите на града, по чийто вид можеше да се съди, че не се чувстваха много добре тук, в бърлогата на лъва. Веднага ме повикаха, събух си сандалите, които специално си бях обул за това посещение, и влязох.
— Ес селям алейкюм! — поздравих, като кръстосах ръце пред гърдите си и се поклоних.
— Ал’…
Обаче Шекиб Халил паша веднага се прекъсна и попита:
— Твоят пратеник каза, че един алеман искал да говори с мен?
— Така е!
— Мюсюлмани ли са немзите?
— Не. Християни са.
— И въпреки това се осмеляваш да поздравяваш като мюсюлманин?
— Ти си мюсюлманин, любимец на Аллах и падишаха. Господ да го закриля! С поздрава на езичниците ли трябваше да се обърна към теб, които нямат Бог и свето писание?
— Ти си смел, чужденецо!
Той ми хвърли странен и дебнещ поглед. Пашата не беше висок човек; много слаб, а лицето му щеше да е най-обикновено, ако в него не биеше на очи изразът на лукавство и жестокост. Дясната му буза беше силно подута, а до него имаше пълен с вода сребърен леген, в който той плюеше. Дрехите му бяха от коприна. По дръжката на камата му и токата на тюрбана му искряха диаманти, по пръстите му блестяха пръстени, а лулата му беше една от най-скъпите, които бях виждал.