След като Шекиб Халил известно време ме оглежда от глава до пети, продължи да пита:
— Защо не се представи чрез някой консул?
— Немзите нямат консул в Мосул, а другите консули са ми толкова непознати, колкото и ти. Един консул не би могъл да ме направи по-добър или по-лош, отколкото съм, а ти имаш проницателен поглед. Не ти е необходимо да се запознаваш с мен чрез консул.
— Машаллах! Наистина говориш много храбро! Говориш така, сякаш си голям човек.
— Би ли дръзнал един незначителен човек да те посети?
Наистина това беше доста безочливо от моя страна, но веднага забелязах, че то направи очакваното впечатление.
— Как се казваш? — осведоми се той.
— Имам различни имена, ваше превъзходителство.
— Различни ли? Мисля, че човек има само едно име!
— Обикновено да. При мен обаче нещата стоят другояче, защото във всяка страна и при всеки народ, които посещавам, ме наричат по различен начин.
— Толкова много страни и народи ли си видял?
— Да.
— Назови ми народите?
— Османите, французите, ингилизите, испанците… Изброих му една доста дългичка редица имена, но от учтивост на първо място сложих османите. При всяка следваща дума очите му се ококорваха все повече. Накрая той избухна:
— Толкова много народи ли има по земята?
— Повече, много повече!
— Аллах акбар! Той е създал толкова много народи, колкото мравките в един мравуняк! Ти си още млад. На колко години беше, като за първи път напусна Алемания?
— Когато тръгнах по море за Йенидюния,[128] бях на осемнайсет.
— А какъв си?
— Пиша вестници и книги, които после се печатат.
— Какво пишеш в тях?
— Обикновено описвам това, което виждам и чувам, което преживявам.
— А появяват ли се в тези газетелер[129] също и хората, с които се срещаш?
— Само най-личните.
— И аз ли?
— И ти.
— Какво ще пишеш за мен?
— Как бих могъл да знам отсега, паша? Мога само да опиша хората така, както се отнасят с мен.
— А кой чете всичко това?
— Хиляди хора. Бедни и богати, големи и малки.
— А пашите и князете?
— И те също.
В този момент от двора се чуха звуци от удари, придружени от стенанията на наказвания човек. Неволно се заслушах.
— Не обръщай внимание — каза пашата. — Моят хекимин е.
— Твоят лекар? — попитах учуден.
— Да. Ти някога имал ли си диш агръсъ?[130]
— Като дете.
— Тогава знаеш как боли. Имам един болен зъб. Това псе трябваше да ми го извади, но го направи толкова несръчно, че страшно ме заболя. Затова сега го налагат с камшик. Аз обаче не мога да си затворя устата.
Не можеше да си затвори устата? Реших да използвам ситуацията.
— Бих ли могъл да видя болния ти зъб, паша?
— Ти хеким ли си?
— Справям се.
— Ела тогава! Долу вдясно.
Шекиб Халил отвори устата си и аз погледнах в нея.
— Разрешаваш ли ми да опипам зъба?
— Ако не боли.
Едва не се изсмях в лицето на строгия паша. Болният зъб висеше така хлабаво в подутия венец, че прекъснатата операция можеше да се довърши само с пръсти.
— Колко удара трябва да получи хекиминът?
— Шейсет.
— Ще му опростиш ли останалите, ако ти извадя зъба, без да те заболи?
— Не можеш да направиш това!
— Мога!
— Добре, но ако ме заболи, ти ще получиш ударите, които опрощавам на него.
Мютесарифът плесна с ръце и се появи един офицер.
— Пусни хекимина! Този чужденец се застъпи за него.
Мъжът се върна обратно с учудена физиономия. Тогава бръкнах с два пръста в устата на пашата, първо — заради самия фокус — понатиснах малко съседния зъб, хванах болния и го извадих. Наместникът премигна, но, изглежда, не предполагаше, че вече съм готов. Той бързо хвана ръката ми и я блъсна настрани.
— Ако наистина си хеким, тогава не се бави толкова! Ето ти инструментите!
Шекиб Халил посочи към пода. Аз незабелязано държах зъба му между пръстите си и се наведох. Предметът, който видях там, беше за вадене на пирони, а до него имаше зъболекарски клещи — и то какви! С тях биха могли да се вадят от огъня всякакви парчета желязо.