— През пустинята ли? През коя? През синайската и сирийската ли? Това е много опасен път. Но благодари на Бога, че си тръгнал по него!
— Защо?
— Защото иначе щеше да попаднеш при арабите шаммари и щяха да те убият.
Ако знаеше само какво премълчавах!
— Толкова ли са лоши шаммарите, твое благородие? — попитах аз.
— Те са нахална разбойническа сган, която обаче ще поставя натясно. Не плащат нито данък, нито налог и вече започнах да ги унищожавам.
— Изпращаш срещу тях твоите военни части ли?
— Не. Арнаутите ми трябват за по-полезни неща.
Тези «по-полезни» неща лесно можеха да бъдат отгатнати: ограбване на поданици, за да се обогати пашата.
— Ах! Досетих се!
— Какво се досети?
— Един мъдър властелин щади хората си и разбива враговете, като ги разединява.
— Уалахи! Алеманите не са глупави хора. Наистина направих така.
— Успя ли?
— Не можах! И знаеш ли кой е виновен за това?
— Кой?
— Един англичанин и един чужд емир. Хадедихните са най-войнствените сред шаммарите. Те трябваше да бъдат унищожени, без да се пролива кръвта на моите хора, затова изпратихме срещу тях три местни племена. Тогава се появил този англичанин с чуждия емир и събрали други племена, които помогнали на хадедихните. Всички мои съюзници бяха пленени или убити. Изгубиха по-голямата част от стадата си и трябва да плащат налог.
— От кое племе е този емир?
— Никой не знае. Казват, че въобще не бил човек. Сам убил през нощта лъв. Куршумите му улучвали от много мили разстояние, а очите му светели в тъмното като огън в пещера.
— Не можеш ли да го хванеш?
— Ще се опитам, но вероятността да успея е малка. Абу-хамедите вече го бяха хванали веднъж, но той се измъкнал по въздуха.
Добрият паша, изглежда, беше доста суеверен. Нямаше и представа, че този жив дявол сега си пие кафето с него.
— От кого научи всичко това? — осведомих се аз.
— От един обеид, когото ми изпратиха, но беше твърде късно. Хадедихните вече са взели стадата.
— Ще ги накажеш ли?
— Бих искал, но за съжаление ще трябва да изчакам още малко, въпреки че войската ми е напълно готова. Бил ли си вече в развалините на Куюнджик?
— Не.
— Там са събрани войниците, които ще тръгнат срещу шаммарите. Сега обаче ще изпратя хората си на друго място.
— Мога ли да попитам къде?
— Това е моя тайна и никой не бива да я узнае. А ти си наясно, че държавните тайни трябва да се пазят строго.
В този момент в стаята влезе човекът, когото пашата преди малко беше изпратил със задачата да намери някого с болен зъб. Опитвах се да отгатна по лицето му резултата от това издирване, защото никак нямаше да ми е приятно, ако се наложеше да бъркам в устата на някой арнаутин с инструмента за пирони или чудовищните зъболекарски клещи, за да му направя там дупка, и то безболезнено, каквото беше условието.
— Е? — попита Шекиб Халил.
— Извинявай, паша, но не намерих човек, който да има диш агръсъ!
— А ти самият нямаш ли зъбобол?
— Не.
Олекна ми на сърцето. Но любезният паша се обърна към мен опечален:
— Жалко. Исках да ти дам възможност да демонстрираш възхитителното си изкуство. Може би утре или вдругиден ще се намери някой.
— Утре и вдругиден няма да съм тук — отвърнах аз.
— Така ли? Трябва да останеш. Ще живееш в моя палат и ще те обслужват така, както обслужват и мен. Върви!
Това се отнасяше за офицера, който веднага се отдалечи.
— И все пак трябва вече да тръгвам — заявих аз. — Но ще дойда отново.
— Къде отиваш?
— Нагоре към кюрдските планини.
— Докъде?
— Още не съм решил. Може би до Тура Шина или чак до Джуламерг.
— Какво ще правиш там?
— Искам да видя какви хора живеят по тези места и какви растения и треви растат в тамошните местности.
— И защо трябва да е веднага, та не можеш да останеш няколко дни при мен?
— Защото растенията, които търся, ще увехнат.
— Не ти трябва да се запознаваш с онези хора там горе. Това са кюрдски разбойници и джесиди, Аллах да ги прокълне. А за какво са ти тревите? А, да, ти си хеким и имаш нужда от билки. Но сигурно не си се замислял, че кюрдите могат да те убият.
— Бил съм и при по-лоши хора от тях.
— Без охрана ли? Без арнаути или башибозуци?
— Да. Имам добри оръжия, а освен това имам и теб, паша!
— Мен ли?
— Да. Нали твоята власт достига чак до Амадие?
— Точно дотам. Амадие е граничната крепост на моята област. Там имам оръжия и гарнизон от триста албанци.