— Амадие сигурно е много солидна Крепост.
— Не само солидна, но и напълно непревземаема. Тя е ключът към земите на свободните кюрди. Ала и подчинените ни племена са непокорни и лоши.
— Ти видя моето буюрулду и ще ме вземеш под своя закрила. Това е молбата, с която идвам при теб.
— Ще бъде изпълнена, но при едно условие: да се върнеш пак и да бъдеш мой гост.
— Приемам с радост.
— Ще ти дам трима гавази, който да ти служат и да те пазят. А знаеш ли, че ще минеш през страната на джесидите, за които вече споменах?
— Знам.
— Това е лош, непокорен народ, на който човек трябва да се озъби. Те се молят на дявола, гасят свещите и пият вино.
— А пиенето на вино толкова ли е лошо?
Той изпитателно ме погледна.
— Ти пиеш ли вино?
— С голямо удоволствие.
— Носиш ли вино със себе си?
— Не.
— Мислех, че имаш някакво… Тогава… бих могъл да те посетя преди отпътуването ти.
За да чуя подобно нещо от него, явно до известна степен бях спечелил доверието му. От това можех да извлека полза за себе си и казах:
— Ела! Мога да намеря вино.
— И такова, което се пени ли?
Мютесарифът явно имаше предвид шампанско.
— Пил ли си някога такова вино, паша?
— О, не! Не знаеш ли, че Пророкът е забранил пиенето на вино? Аз съм верен последовател на корана.
— Знам. Но такова пенливо вино може да се направи и изкуствено и тогава няма да е истинско вино.
— Ти можеш ли да направиш пенливо вино?
— Да.
Но това сигурно изисква много време — може би няколко седмици или дори месеци?
— Необходими са само няколко часа.
— Ще ми направиш ли такова питие?
— С удоволствие бих го направил, но не разполагам с необходимите неща.
— Какво ти трябва?
— Шишета!
— Имам.
— Захар и стафиди.
— Ще ги получиш от мен.
— Оцет и вода.
— Моят ашчъ[131] има.
— А освен това и нещо, което може да се намери само в аптека.
— Илач[132] ли е?
— Да.
— Моят хеким има аптека. Трябва ли ти нещо друго?
— Не. Но ще ми разрешиш ли да направя виното в кухнята?
— Може ли да гледам, за да се науча?
— Това е почти невъзможно, паша. Да се приготви вино, което един мюсюлманин има право да пие; вино, което се пени и развеселява душата, е много голяма тайна.
— Ще ти дам каквото поискаш.
— Важните тайни не се продават. Може да я научи само някой приятел.
— Че не съм ли твой приятел, Кара Бен Немзи? Аз те обичам и ще ти дам всичко, за което ме помолиш.
— Знам, твое благородие, и затова ще узнаеш тайната ми. Колко шишета искаш да ти напълня?
— Двайсет. Или е прекалено много?
— Не. Хайде да вървим в кухнята.
Съвсем сигурно беше, че пашата на Мосул е таен поклонник на цар Бакхус. Обухме си сандалите. Вместо обичайните наргилета ни запалиха чибуци, а след това се отправихме към кухнята.
Господата в преддверието се ококориха, като ме видяха да крача така фамилиарно до господаря, но той не им обърна никакво внимание. Кухнята се намираше на партера и представляваше високо, тъмно помещение с огромна печка. Над огъня висеше голям котел, пълен с вряща вода, предназначена за правене на кафе. Влизането ни тук не предизвика изненада, а направо ужас. На пода седяха пет или шест слуги и пушеха, а пред тях имаше димяща мока. Явно досега пашата никога не беше влизал в кухнята и при появата му хората се вцепениха от страх. Те продължиха да седят по местата си и го гледаха с ококорени очи.
Шекиб Халил се втурна сред тях, разпръсна ги с ритници и изкрещя:
— Мързеливци, роби! Не ме ли познавате, та седите така, сякаш съм ви равен?
Хората скочиха и след това се хвърлиха на земята в краката му.
— Има ли топла вода? — попита пашата.
— Ето там ври, господарю — отговори единият, който явно беше готвачът, защото беше най-дебел и най-мръсен от всички.
— Донеси стафиди, дръвник такъв!
— Колко?
— Колко ти трябват? — попита ме мютесарифът.
Проверих количеството на водата и след това посочих към един празен съд.
— Три пъти колкото тази кана!
— А захар?
— Още толкова.
— А оцет?
— Може би една десета част.
— Чухте ли, чудовища? Измитайте се!
Слугите изхвърчаха навън и скоро донесоха необходимите неща. Накарах ги да измият стафидите и след това сложих всичко във врящата вода. Някой европейски фабрикант на шампанско би се изсмял на моето пивоварство, но нямах време за губене и гледах да свърша работата възможно най-бързо, за да не обременявам паметта на благородния паша с прекалено много неща.