Вече можех да опитам произведението си. То имаше вкус точно на неизстудена вода със сода и отвара от стафиди и захар. За непретенциозния паша обаче то беше истинска наслада.
— Знаеш ли — каза мютесарифът и отпи още една дълга глътка, — че и шестима гавази са твърде малко за теб? Ще имаш десет!
— О, благодаря ти, паша!
Ако пиенето продължаваше така, щях да съм принуден да тръгна на път с цяла войска гавази, а при определени обстоятелства това можеше да се превърне в пречка за мен.
— Значи тръгваш през страната на поклонниците на дявола — поде Шекиб Халил старата тема на разговора. — Знаеш ли езика им?
— Кюрдски ли е?
— Кюрдски диалект. Малко от тях говорят арабски.
— Не знам този диалект.
— Тогава ще ти дам преводач.
— Може би няма да има нужда. Кюрдският е много сроден с персийския, а аз го говоря.
— Не разбирам нито един от двата, а ти най-добре знаеш трябва ли ти преводач или не. Във всеки случай не се задържай много в земите им! Не спирай при тях за почивка, а пресечи бързо тяхната област, иначе може да ти се случи нещо лошо.
— Какво?
— То е моя тайна. Само ти казвам, че дори и охраната, която ти давам, би могла да изпадне в опасност. Пий!
Пашата вече за втори път ми споменаваше за тайна.
— Твоите хора до Амадие ли имат право да ме придружат?
— попитах го аз.
— Да, защото властта ми не се простира по-нататък.
— Чии земи са там?
— Тези на кюрдите беруари.
— Как се нарича столицата им?
— Гумри. Това е масивна крепост, в която живее беят им. Ще ти дам писмо до него, но не мога да ти обещая, че то ще има благоприятно въздействие. Колко души те придружават?
— Един.
— Само? Имаш ли добри коне?
— Да.
— Това е хубаво, защото често от коня зависят свободата и животът на ездача. А би било жалко, ако ти се случи нещастие, защото ти притежаваш една много хубава тайна и ми я откри. Но аз искам да ти изразя благодарността си. И знаеш ли какво ще направя за теб?
— Какво?
Мютесарифът допи бутилката и отговори с възможно най-доброжелателната си физиономия:
— Знаеш ли какво е диш-параси?
— Да, данък, който само ти имаш право да събираш. Всъщност изразих се доста меко, защото диш-параси — «обезщетение за зъбите» — е налог в пари, събиран навсякъде, където наместникът спре по време на пътуване, и то за това, че си изхабява зъбите при дъвченето на храната, която съответните жители трябва да му доставят безвъзмездно.
— Отгатна — каза той. — Ще ти дам документ, с който ще заповядам навсякъде, където отидеш, да ти се плаща диш-параси, все едно че на твое място съм аз. Кога ще тръгнеш?
— Утре сутринта.
— Чакай, ще донеса печата си, за да изготвя веднага документа.
Шекиб Халил стана и излезе от стаята. Тъй като негърът трябваше да носи лулата след него, аз останах сам. До мястото на пашата имаше някакви книжа, с които сигурно се беше занимавал преди появата ми. Това бе географска карта, а като се вгледах в нея по-внимателно, забелязах, че представлява план на долината на шейх Ади. Ах! Дали пък този план не беше в тясна връзка с тайните на наместника? Връщането на пашата прекъсна размишленията ми. По негова заповед дойде тайният писар, на когото той продиктува три писма: едно до кюрдския бей, друго до командващия крепостта Амадие, а третото до всички местни владетели и други властници на северната област, в което се казваше, че имам право да събирам диш-параси и че населението трябва да изпълнява исканията ми така, сякаш пред тях е самият мютесариф.
Можех ли да искам повече? Целта на посещението ми в Мосул беше изпълнена много по-бързо, отколкото очаквах, а за това чудо освен безстрашното ми поведение беше помогнал само натриевият карбонат.
— Доволен ли си от мен? — попита той.
— Безкрайно, паша? Твоята доброта ме затрупа с благодеяния.
— Не ми благодари сега, а по-късно!
— Надявам се, че някога ще мога.
— Имаш възможност.
— С какво?
— Мога да ти го кажа още сега. Ти си не само хеким, но и офицер.
— Защо смяташ така?
— Един хеким или човек, който пише книги, не би дръзнал да се яви пред мен без свитата на някой консул. Ти имаш буюрулду от султана, а знам, че понякога падишахът вика чужди офицери, които да обикалят земите му и след това да му правят военни доклади. Признай си, че си такъв офицер.
Това погрешно мнение можеше само да ми бъде от полза и щеше да е глупаво от моя страна да го опровергавам. Но не исках и да лъжа, затова скалъпих следното хитро обяснение: