— Не мога да ти призная подобно нещо, твое превъзходителство. Щом знаеш, че падишахът изпраща такива офицери, сигурно си чул също, че обикновено то става в пълна тайна. Имат ли право те да издават тайната си?
— Не. А и съвсем не те увещавам да го правиш, но в известно отношение ще ми бъдеш от полза. Това имах предвид.
— В какво отношение?
— В качеството си на офицер. Като се върнеш от планините на Кюрдистан, ще те изпратя при арабите от племето шаммар и по-точно при хадедихните. Трябва да обиколиш земите им и после да ми кажеш как мога да ги победя.
— Аха!
— Да. За теб това ще бъде много по-лесно, отколкото за някого от моите хора. Знам, че офицерите на франките са по-умни от нашите, въпреки че самият аз съм бил полковник и съм вършил големи услуги на падишаха. Бих те помолил също да разгледаш и земите на джесидите, но затова вече е твърде късно. Получих всички сведения, които ми бяха нужни оттам.
Тези думи ме убедиха, че предположенията ми са верни. Събраните в Куюнджик войскови части бяха готови да нападнат поклонниците на дявола.
— Ще минеш бързо през тяхната област — продължи пашата — и да не вземеш да чакаш до деня, в който честват най-големия си празник.
— Какъв празник?
— Празника на техния светец. Правят го на гроба на шейх Абу. Ето ти писмата. Аллах да е с теб! По кое време ще напуснеш града утре?
— След първата молитва.
— Десетте гавази ще дойдат тогава в дома ти.
— Твое превъзходителство, и двама ми стигат.
— Тези работи не ги разбираш. Десет са по-добри от двама; запомни го! Ще получиш петима арнаути и пет башибозуци. Връщай се бързо и не забравяй, че съм ти дарил любовта си!
Шейх Халил ми даде знак с ръка, че съм свободен, и аз излязох с вдигната глава от къщата, в която преди няколко часа бях влязъл почти като пленник. Когато стигнах до жилището си, намерих Халеф в пълно бойно снаряжение.
— Слава на Аллаха, че си идваш, сихди! — поздрави ме той. — Ако до залез-слънце не се беше върнал, щях да удържа на думата си и да застрелям пашата.
— Забранявам ти да правиш това, Халеф! Пашата е мой приятел.
— Твой приятел ли? Как може тигърът да е приятел на човека?
— Укротих го.
— Машаллах! Тогава си направил чудо. Как стана?
— Много по-лесно, отколкото бях предполагал. Ние сме под негова закрила и ще получим десет гавази, които ще ни придружават.
— Това е добре.
— А може и да не е. Даде ми също препоръчителни писма и правото да събирам диш-параси.
— Аллах акбар, значи ти си станал паша! Но кажи, сихди, кой на кого трябва да се подчинява: аз на гавазите или те на мен?
— Те на теб, защото ти не си слуга, а Хаджи Халеф Омар, мой спътник и закрилник.
— Това ме радва и ти казвам, че хубавичко ще разберат кой съм, ако им хрумне да се отнасят към мен пренебрежително!
Шекиб Халил паша удържа на думата си. Когато на следващата сутрин Халеф стана още с пукването на зората и подаде глава през вратата, беше поздравен от десет мъже, които стояха вън на конете си. Той веднага ме събуди и побързах да ида да видя моите господа закрилници.
Както обеща пашата, това бяха петима арнаути и петима башибозуци. Последните бяха облечени в обичайното за турските войници облекло. Арнаутите носеха пурпурни горни жакети от кадифе, зелени, обшити с кадифе долни жакети, широки пояси, червени потури с метални нишки, червени тюрбани и толкова много оръжие, че с ножовете и пистолетите им можеше да бъде въоръжена три пъти по-голяма дружина от тяхната. Башибозуците бяха командвани от един стар бюлюк емини , а арнаутите от онбашия[133] с кръвожаден поглед.
Бюлюк емини,[134] изглежда, беше голям чешит. Той не яздеше кон, а магаре и носеше знака на своето достойнство — една огромна мастилница — на връвчица около врата си. В тюрбана му бяха затъкнати цял куп гъши пера. Беше дребно дебело човече без нос. Затова пък толкова по-големи бяха висящите от горната му устна мустаци. Бузите му изглеждаха почти сини и толкова дебели, та сякаш кожата на лицето едва достигаше и за отворите на очите оставаше толкова място, колкото беше необходимо за пропускането на малък лъч светлина към мозъка на мъжа.
Дадох на Халеф пълно шише с ракия и му заповядах да поздрави с него храбрите герои. Той излезе при тях, а аз застанах така, че да мога да наблюдавам всичко.
— Сабахинис хаир олсун! (Добро утро, храбри бойци!) Добре дошли!
— Сабахинис хаир олсун. (Добро утро!) — отговориха всички едновременно.
— Дошли сте да съпроводите прославения Кара Бен Немзи ефенди в неговото пътуване, нали?