— Мютесарифът ни изпраща с тази цел.
— Тогава ще ви кажа, че моето име е Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Дауд ал Госарах. Аз съм ага, водач и закрилник на този, когото трябва да придружавате, и съответно чинно ще следвате указанията ми. Какво гласи заповедта, която ви даде пашата?
Бюлюк емини отговори, но с такъв фалцет, сякаш свиреше стар ръждясал фа-тромпет:
— Аз съм бюлюк емини на падишаха — Аллах да го благослови — и се казвам Ифра. Запомни това име! Шекиб Халил паша, чийто най-верен слуга съм, ми даде тази мастилница и тези пера заедно с много хартия, за да описвам всичко, което се изпречи на пътя ни — на вас и на нас. Аз съм храбрият водач на тези хора и ще ви докажа, че…
— Млъкни, ешек сувариси![135] — прекъсна го онбашията, приглаждайки огромните си мустаци. — Какъв си ти? Наш предводител ли? Джудже такова! Господар на мастилницата и гъските, от които са взети перата ти! Това си ти, нищо Друго!
— Какво? Аз съм бюлюк емини и се казвам Ифра. Моята храброст…
— Казах ти да млъкнеш! Твоята храброст расте в краката на магарето ти, Аллах да го изгори, защото това създание има жалкия навик през деня да върви, без да спира, а през нощта — да реве срещу небето. Познаваме теб и магарето ти, само не е сигурно кой от вас двамата е бюлюк емини и кой магарето!
— Пази езика си, онбаши! Не знаеш ли, че съм тъй храбър, та по време на битка дори съм се осмелявал да се впускам в толкова близък бой, че да ми отсекат носа? Погледни носа ми, който за съжаление вече го няма, и ще се учудиш на безразсъдната смелост, с която съм се сражавал. Или не знаеш историята за загубата на моя нос? Тогава чуй! Беше по времето, когато се биехме с московците пред Севастопол. Стоях сред вихъра на боя и тъкмо вдигах ръка, за да…
— Млъкни! Чували сме разказа ти вече хиляди пъти — и обръщайки се към Халеф, арнаутинът продължи: — Аз съм онбаши Улар Али. Чухме, че Кара Бен Немзи е храбър мъж, и това ни харесва. Разбрахме също, че се е погрижил за нашите аги, и това още повече ни харесва. Ние ще го защитаваме и ще му служим, а той ще е доволен от нас.
— Тогава още веднъж ви питам, какви заповеди ви даде пашата?
— Мютесарифът ни заповяда да се погрижим ефендито да бъде посрещан навсякъде като най-добър приятел и брат на пашата.
— Следователно, където и да отидем, ще получаваме безвъзмездно подслон и храна, нали?
— Всичко, от което имате нужда, а също и ние.
— Каза ли той нещо и за диш-параси?
— Да.
— В пари в брой ли ще се събира?
— Да.
— На колко ще възлиза?
— Колкото пожелае ефендито.
— Аллах да благослови пашата! Неговият разум е ясен като слънцето, а мъдростта му осенява света. При нас ще се чувствате добре. Готови ли сте да потеглите на път?
— Да.
— Имате ли храна?
— За един ден.
— Но нямате палатки?
— Не ни трябват, защото всеки ден ще получаваме хубаво жилище.
— Знаете ли, че ще минаваме през страната на джесидите?
— Знаем.
— Страхувате ли се от поклонниците на дявола?
— Да се страхуваме ли? Халеф Омар, чувал ли си някога арнаутин да се страхува? Да не би един мерди шейтан, човек на дявола, да е самият дявол? Кажи на ефендито, че сме готови да го поздравим!
След известно време наредих да изведат коня ми и излязох. Десетте мъже стояха пред мен почтително, всеки до главата на коня си. Поздравих ги, яхнах жребеца си и махнах с ръка да ме последват. Малкият отряд потегли.
Минахме по понтонния мост и се озовахме на левия бряг на Тигър, извън Мосул. Едва тогава извиках онбашията при себе си и го попитах:
— На кого служиш сега, на мен или на пашата?
— На теб, ефенди.
— Доволен съм от отговора ти. Изпрати ми бюлюк емини!
Улар Али се върна, а след това дойде дребният шишко.
— Казваш се Ифра, нали? Чух, че си храбър воин.
— Много храбър! — увери ме той с тромпетовия си глас.
— Можеш ли да пишеш?
— Много добре и много хубаво, ефенди!
— Къде си служил и си воювал?
— Във всички страни по света.
— А! Назови ми тези страни!
— Защо, ефенди? Ще бъдат повече от хиляда имена.
— Тогава сигурно си много прославен, бюлюк емини.
— Страшно! Нима не си чувал за мен?
— Не съм.
— Явно никога през живота си не си ходил надалеч, иначе щеше да си чувал за моята слава. Мога да ти разкажа например как изгубих носа си. Беше по времето, когато се биехме с московците пред Севастопол. Стоях сред вихъра на боя и тъкмо вдигах ръка.,.
Ифра беше прекъснат. Враният ми кон изобщо не можеше да понася миризмата на магаре. Рих изпръхтя сърдито, разтърси грива и понечи да ухапе сивушкото на бюлюк емини. Магарето се вдигна на предните си крака, за да избегне ухапването, обърна се настрани и побягна. Препусна през пущинака пред нас. Дребничкият бюлюк емини едва успяваше да се задържи на гърба му и скоро двамата изчезнаха от погледите ни.