Выбрать главу

— Винаги става така! — чух да казва онбашията на Халеф.

— Трябва да го последваме — каза дребосъкът, — иначе ще го изгубим.

— Него ли? — засмя се арнаутинът, — Няма да е голяма загуба. Но не се тревожи. Това му се е случвало вече хиляди пъти и винаги се е появявал отново.

— Но защо бюлюк емини язди това животно?

— Трябва.

— Трябва ли? Как така?

— Юсбашията[136] иска така. Забавлява се с Ифра и магарето.

Като минахме между Куюнджик и манастира на свети Георги, видяхме пред нас да стои бюлюк емини. Той ме изчака да се приближа и извика отдалеч:

— Ефенди, да не си помисли, че магарето е изчезнало заедно с мен?

— Точно така.

— Грешиш, ефенди! Аз само избързах напред, за да огледам пътя, по който ще вървим. Покрай Каусер ли ще минем, или по обичайния път?

— Ще следваме пътеката.

— Тогава разреши ми да ти разкажа историята си по-късно! Сега ще ви служа като водач.

Ифра препусна напред. Каусер е една рекичка, извираща от северните склонове на Джебел Маклуб и по пътя си към Мосул напоява нивите на множество села. Прекосихме я по един малък мост, а след това продължихме да се движим само по левия й бряг.

Развалините и селото на Корсабад, където трябваше да се срещнем отново с Мохамед Емин, се намираха на около седем часа път северно от Мосул. Теренът представлява наносна почва и от нея се разнасят отровни маларични изпарения. Бързахме да стигнем до целта си, но все още имахме около цял час път, когато срещу нас се зададе отряд от около петдесет арнаути. Начело яздеха няколко офицери, а след тях забелязах бялото облекло на един арабин. Като се приближиха, познах Мохамед Емин.

О, Боже! Той беше попаднал в ръцете на тези хора, той, врагът на пашата, на мъжа, заловил и изпратил в Амадие Амад ал Гандур: Преди всичко се питах дали шейхът се беше съпротивлявал. Бързо огледах арнаутите, но не открих сред тях нито един ранен. Може би го бяха нападнали, докато е спял? Трябваше да направя всичко възможно да го отърва от тази опасна компания. Затова спрях насред пътя и изчаках отрядът да се приближи.

Моите придружители слязоха от конете, за да се разположат за почивка край пътя. Халеф и аз останахме на конете. Водачът на арнаутите се отдели от останалите и се приближи към нас в стегнат тръс. Точно пред мен той дръпна юздите на коня си и без да обръща внимание на лежащите по земята хора попита:

— Ес селям алейкюм! Кой си ти?

— Алейкюм ес селям! Аз съм един ефенди от Запад.

— От кое племе?

— От народа на аламанлар.

— Къде отиваш?

— На изток.

— Човече, отговаряш много кратко. Знаеш ли кой съм аз?

— Виждам.

— Тогава отговаряй по-добре. С какво право яздиш тук?

— Със същото право, с което и ти яздиш!

— Уалахи! За Бога, ти си много храбър! Яздя тук по заповед на мютесарифа на Мосул. Би могъл да се сетиш.

— А аз яздя тук по заповед на мютесарифа на Мосул и на падишаха от Константинопол. Можеше да се сетиш!

Офицерът поококори малко очи, а след това ми заповяда:

— Докажи го!

— Ето!

Дадох му документите си. Той ги отвори и зачете според предписаните формалности. После грижливо сгъна писмата и ми ги върна, като учтиво каза:

— Сам си виновен за това, че разговарях с теб така строго. Ти видя кой съм и трябваше да отговаряш, както подобава.

— Ти си виновен, че не стана така — отвърнах му аз. — Видя ескорта ми, който се полага само на човек, радващ се на приятелството на наместника, и можеше да попиташ по-учтиво! Многократно поздрави господаря си от мен! Сбогом!

— На твоите заповеди, ефенди — господарю мой! Аз се обърнах и продължих да яздя. Имах намерение да направя нещо за освобождаването на Мохамед Емин, но още в началото на разговора с офицера забелязах, че не е нужно. Неговата охрана беше спряла по-назад и погледите им бяха насочени повече към мен, отколкото към пленника, който веднага използва благоприятното обстоятелство. Освен това не беше вързан достатъчно здраво и яздеше някаква стара кранта. Обаче най-отзад зад отряда водеха превъзходния му кон, на чието седло висяха оръжията му. Забелязах, че усилията на шейха да освободи ръцете си се увенчаха с успех, и то точно в мига, когато приключих разговора, той скочи с крака върху гърба на своята кобила.

вернуться

136

Юсбашия — капитан, командир на сто души. — Бел. нем. изд.